— А и зад решетките честичко поседяваш — допълни съчувствено Джими.
— И туй на ’сичко отгоре. И ме гонят из целия град. И к’во накрая? Все ти си лошия.
— Затова започни честно да си заработваш парите — каза Джими. — Това ти трябва, Шило — промяна. Някой ден ще ми благодариш за съвета.
Шилото го погледна с недоверие. Замълча за момент, а след това изрече гласно мислите, които го занимаваха:
— Шефе, туй е адски готска къща.
— Виждал съм и по-кофти бараки.
— Слушай, шефе, не можем ли…?
— Шило! — прекъсна го Джими заплашително.
— Слушай бе, шефе — без да обърне внимание на тона в гласа на Джими продължи Шилото, — сигур не та канят често-често в таквиз къщи. Хич даже няма и да са напрягаме. Толкоз неща са търкалят наоколо, само трябва ръката си да протегнеш. То ше си е голяма загуба да ги оставим тъй да са въргалят.
— Шило — повиши глас Джими, — мисля, че те предупредих. Най-учтиво те помолих да се вземеш в ръце и да се бориш със своите професионални инстинкти. Бъди мъж! Забрави ги. Опитай се да се занимаваш с нещо. Лови пеперуди.
Лицето на Шилото придоби изражението на опечалена змиорка. После реши да направи един последен, отчаян опит.
— Не си ли спомняш, шефе, онез камъни на дукесата?
— Милата дукеса! — промърмори Джими.
— Ами банката, дет’ си изръшкал?
— Хубаво време беше! — съгласи се Джими и дооправи връзката си пред огледалото.
— Има една госпожа тука — не се отказваше Шилото, — дето има диамантена огърлица за сто хилядарки. Честна дума, шефе, сто бонки. Сандърс ми го каза — оня приятел с петмезените приказки. Аз му викам „Ами!“, а той ми вика: „Няма лъжа, няма измама. Сто хилядарки!“
— И аз го чух — каза Джими.
— Да са поогледам ли наоколо и да разбера къде я пази, шефе? — предложи услужливо Шилото.
— Шило — отсече твърдо Джими, — не искам да чувам повече такива работи. Нали се разбрахме да държим ръцете си далеч от всякакви сребърни лъжици. Същото се отнася и за диамантените огърлици. Ще ме побъркаш с твоите сто бонки.
— Прощавай, шефе. Ама туй беше един път възможност. Сто хиляди гущера. Колко прави в тукашни пари?
— Двайсет хиляди паунда.
— Леле! Да ти помогна ли нещо, шефе?
— Не, Шило, благодаря. Ако искаш, можеш да ми подадеш четката. Не, не тази. Това е четка за коса. Опитай с онази голямата, черната.
— Много ти е тузарски костюма, бе шефе — отбеляза Шилото с искрено възхищение.
— Радвам се, че ти харесва, Шило. Мисля, че е доста шик.
— Върховен е. Ше прощаваш, шефе, ама колко даде за него?
— Около дванадесет гвинеи, струва ми се. Ако искаш, ще погледна в сметката.
— А колко е туй — гвинеята де. Повече ли е от паунд?
— С един шилинг повече. Защо ти е тази висша математика?
Шилото спря да работи с четката.
— Колко много таквиз намазани костюми ше можеш да си купиш — отбеляза той замислено, — ако дигнеш оназ огърлица! — Изведнъж лицето му се оживи — О, шефе, що не влезеш отново в играта?
Но Джими така и не успя да отговори на този патетичен апел, защото точно в този момент на вратата мощно се потропа. И веднага след това дръжката бе натисната.
— Леле! — викна стреснато Шилото. — Ченгето.
Джими се усмихна приветливо.
— Заповядайте, господин Макикърн. Влезте. Ето ни отново заедно. Познавате приятеля ми господин Мълинс, струва ми се. Затворете вратата и седнете. Трябва да обсъдим някои неща.
14
Нападение и контраудар
Господин Макикърн стоеше в рамката на вратата и лъхтеше като кон, преминал с последни усилия финалната права. Като резултат от продължителните си взаимоотношения с всякакви злосторници, експолицаят беше склонен да подозира в тъмни намерения всички около себе си, затова в момента мозъкът му вреше като забравен на огъня чайник. В интерес на истината сме длъжни да отбележим, че дори и много по-доверчив човек би се усъмнил в известна степен в целта на присъствието тук на Джими и Шилото. Още когато чу, че лорд Дрийвър е довел вкъщи свой познат от Лондон, той беше допуснал скрит мотив в тази визита. За господин Макикърн лорд Дрийвър беше младеж, към който професионалните мошеници тичаха с радостни викове. Никога досега, от както да си мошеник беше станало доходоносно занятие, беше сигурен той, измамниците не са имали по-лесна плячка за своите мрежи от Негова светлост.
А когато откри, че непознатият посетител не е някой друг, а Джими Пит, неговите подозрения бяха ударили тавана.
Но сблъсквайки се преди малко в коридора и с Шилото, господин Макикърн се беше почувствал като човек, чийто път в тъмнината е бил осветен от случаен лъч светлина и миг преди да направи поредната крачка е видял, че се намира на самия ръб на страховита и бездънна пропаст. Джими и Шилото бяха влезли да обират дома му заедно и ето ги отново двамата в замъка Дрийвър. Дори ако употребим „злокобно“, за да опишем начина, по който господин Макикърн възприе присъствието им в имението, не бихме могли да обхванем напълно вулкана от чувства, бушуващи в душата на екс служителя на Закона.