Бившето ченге едва успя да обуздае първия си импулс, който го подтикна да се втурне тутакси в стаята на Джими. Беше научил добре уроците на обществото, към което се стремеше да се присъедини. Дори камъни да падаха от небето, той не трябваше да закъснява за вечеря. Затова отиде и се преоблече.
Джими прие посещението му съвсем хладнокръвно и дори не стана от стола, на който седеше. За разлика от него Шилото показваше всички симптоми на затънал в смрадливо блато пътник. Отначало застана на единия си крак, след това на другия, като че ли изпробваше издръжливостта на всеки един крайник поотделно, за да направи по-късно своя избор.
— Вие… мошеници такива! — избумтя Макикърн.
Шилото, който изглежда беше гласувал доверие на десния си крак, бързо промени възгледите си и пусна една вяла усмивка.
— Нъл’ не ти трябвам повече, шефе? — едвам успя да прокара въпроса през гърлото си той.
— Не, можеш да се отиваш, Шило — отвърна му Джими.
— Ще стоиш там, където си, червенокос дявол такъв! — прогърмя отново Макикърн.
— Тръгвай, Шило — подкани го със спокоен тон Джими.
Без да помръдне Шилото изгледа колебливо огромното туловище на бившия полицай, блокирало изхода навън към свободата.
— Бихте ли се отместил, за да може моят човек да излезе? — учтиво помоли Джими.
— Ще стоиш там… — опита се отново да повтори репликата Макикърн.
Без да го изчака да завърши, Джими стана, заобиколи го и отвори вратата. Шилото се стрелна през нея като заек, когото са освободили от капан. Не че му липсваше смелост, но никак не обичаше неприятните разговори, а му се струваше, че тъкмо Джими е човекът, който добре се оправя в подобни сблъсъци на воли. Само щеше да му се пречка, ако останеше.
— Сега вече можем да поговорим по-спокойно — предложи Джими, връщайки се обратно на стола.
Очите на Макикърн святкаха някъде в дъното на очните ябълки, а челото му пламтеше като огнено зарево над планински хребет, но събирайки всичките си сили той овладя чувствата си.
— А сега… — започна Макикърн.
— Да? — поинтересува се Джими.
— Какво правиш тук?
— В момента нищо.
— Знаеш какво имам предвид. Защо сте тука — ти и този червенокос дявол Мълинс? — люшна Макикърн глава към вратата.
— Тук съм, защото бях най-учтиво поканен от лорд Дрийвър.
— Аз те познавам.
— Наистина имате това щастие. Много мило от ваша страна, че си спомняте за мен от една единствена наша среща.
— Каква е играта ти? Какво смяташ да правиш?
— Да правя? Ами смятам да опозная парка, да пострелям малко, да огледам конете, да поразмишлявам над живота и да храня кокошките — предполагам, че все някъде наоколо ще се намерят пилци за хранене — и евентуално да погреба с лодка из езерото. Нищо повече. О, да, мисля, че ще ми дадат и роля в някаква пиеса.
— Ще пропуснеш пиесата. Тръгваш си още утре.
— Утре? Но аз току-що пристигнах, драги ми Макикърн.
— Не ми пука. Изчезваш още утре. Давам ти срок до утре.
— Поздравявам ви — каза Джими. — Една от най-старите къщи в Англия.
— Какви ги плещиш?
— От думите ви заключих, че сте купил замъка. Нали е така? Но ако все още той принадлежи на лорд Дрийвър, не смятате ли, че трябва първо да се посъветвате с него и след това да преправяте неговия списък с гости?
Макикърн го изгледа продължително. Вътрешностите му клокочеха застрашително.
— Аха, и ще ми държиш такъв тон?
— Не знам какво имате предвид под израза „такъв тон“. С какъв тон ще отговорите вие на един напълно непознат, който дойде и ви заповяда да напуснете къщата на друг човек?
Масивната брадичка на Макикърн щръкна заплашително по начин, който караше и най-войнствените хулигани от подопечния му район да се кротват като вакли агънца.
— Знам ви вас — изсумтя той. — И номерата ви знам. Затуй няма да изкараш и до утре — събираш си багажа още сега.
— „Защо да чакаме до утре, мила? Тази вечер ти си кралицата на моето сърце“ — изтананика Джими.
— Ще те разоблича пред всички. Ще им разкажа какъв си.
Джими поклати глава.
— Прекалено мелодраматично — критично отбеляза той. — Звучи ми като нещо от сорта: „Призовавам небето за съдник на спора между този човек и мен“. Аз на ваше място не бих опитвал. Всъщност, какво смятате да им кажете?