— Ще отречеш ли, че в Ню Йорк си един долен крадец?
— Ще отрека. Не съм нищо от сорта.
— Какво?
— Ако ме изслушате, ще ви обясня.
— Да ми обясниш! — Гласът на Макикърн отново пое към висините. — Говориш ми за обяснения, ти долен лъжец, когато те хванах в моя собствен дом в три през нощта, ти…
Усмивката изчезна от лицето на Джими.
— Дайте ми само половин минута — изрече той вече напълно сериозен.
Сигурно ви се струва, че идеалното разрешение би било Джими да остави бурята да затихне от само себе си и след това спокойно да разкаже за облога с Артър Мифлин, който го тласна да изпробва сили в проникването с взлом в чужда къща. Но Джими се съмняваше, че историята му ще има някакъв успех. Нещата бяха отишли далеч зад границите на спокойните обяснения. Беше сто процента сигурно, че Макикърн ще се изсмее на разказа му ето така: „Ха-ха“. А какво щеше да се случи след това Джими можеше само да предположи. Сцена, може би — мелодраматично обявление в най-лошия случай пред всички гости, а в най-добрия само пред сър Томас. И после хаосът щеше да го погълне. Без свидетел неговият разказ беше много уязвим, а свидетелят беше на три хиляди мили оттук. А още по-уязвим го правеше компанията, в която бе заварен в дома на полицая. Човек, който се промъква в чужда къща заради облог, обикновено не го прави, придружен от професионален крадец, добре познат на полицията.
Не, спокойните обяснения трябва да се оставят за по-подходящи времена. Нямаше да му донесат нищо добро, а по-скоро щяха да му осигурят неколкодневен подслон в близкия полицейски участък. Но дори и да избегнеше тази съдба, със сигурност щеше да бъде помолен да напусне замъка.
Да напусне замъка и Моли! Джими скочи. Мозъкът му беше заработил трескаво.
— Един момент — каза той.
Макикърн спря.
— Е?
— Значи смятате да им разкажете всичко? — попита Джими.
— Смятам.
— А смятате ли да им кажете и защо не ме арестувахте онази нощ?
Макикърн зяпна. Джими застана пред него и го погледна в очите. Лицето на полицая доби моравия цвят на презрял домат, а вените на челото му изпъкнаха и запулсираха в бесен ритъм. Промяната при Джими беше в обратната цветова гама. Той побледня от ярост и мускулите му затрепериха от напрежение. В подобно настроение веднъж Джими беше опразнил един бар с крак на стол в ръката си за две минути и половина, засечено по часовника.
— Ще им кажете ли? — цедеше през зъби той. — Ще им кажете ли?
Ръката на Макикърн, досега почиваща спокойно край тялото му, сама се вдигна. Пръстите му се сключиха върху рамото на Джими.
— Хайде де — изсъска Джими, — направи го! Направи го и ще видиш какво ще се случи! Само ако вдигнеш ръка към мен, ще те довърша. Да не мислиш, че можеш да си играеш с мен? Да не мислиш, че ми пука за ръста ти?
Макикърн дръпна ръката си. За първи път в живота си той срещаше мъж, който, инстинктът му го подсказваше, му беше равен по сили. Затова отстъпи назад.
Джими пъхна ръце в джобовете си и се обърна. Отиде до камината и се опря на нея.
— Не отговорихте на въпроса ми — каза той, овладял гласа си. — Може би не можете!
Макикърн беше извадил кърпа, за да избърше челото си и дишаше шумно.
— Ако искате — предложи Джими — ще отидем долу в дневната и вие ще разкажете вашата история, а аз моята. И още сега мога да предположа чий разказ ще се стори по-интересен на публиката. По дяволите! — гневът му отново се надигна. — Идвате в стаята ми и започвате с големите приказки за измамници и мошеници. Питам се, а вие как наричате себе си? Наясно ли сте вие какъв сте? Бедният Мълинс е един ангел в сравнение с вас! Вие…
Той млъкна.
— Не е ли по-добре да излезете оттук? — каза Джими сухо.
Без да каже дума Макикърн отвори вратата и излезе.
Джими се строполи в един стол и пое дълбоко дъх. Извади табакерата си, но преди да запали цигара, прозвуча гонгът за вечеря.
Той стана и се засмя горчиво. Усещаше се като изстискан лимон.
— Май опитът ми да се харесам на татенцето не излезе много успешен — каза си той на глас.
Не се случваше често бившият полицейски инспектор Макикърн да бъде спохождан от идеи — в своята кариера той беше наблегнал повече на усъвършенстването на юмручните си отколкото на мисловните си способности — но точно по време на вечерята умът му, вследствие преживения потрес, го дари с просветление. Интервюто му с Джими беше пълно поражение за него. Ръцете му бяха вързани. Директната атака беше невъзможна, нямаше как да изгони този хитър негодник от замъка. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да го наблюдава внимателно, защото беше твърдо убеден, че Джими се е промъкнал в къщата със сатанински намерения. А появяването на лейди Джулия на масата с прочутата диамантена огърлица му подсказа и очевадния мотив. Огърлицата имаше международна слава. Едва ли съществуваше дори и най-долнопробен джебчия в Англия или на континента, който да не го засърбяваха ръцете, щом си помислеше за украшението. Вече бяха опитали веднъж Залогът беше голям — тъкмо такъв, от който биха се поблазнили престъпници от класата на Джими Пит.