Предложението се посрещна с въодушевление.
— Добре — рече Мифлин. — Колко сме тука? Един, двама, трима, четирима… Който загуби, плаща вечеря за дванадесет.
— Сериозно плюскане — добави хрисимо Райкс.
— Сериозно плюскане — повтори Джими. — Много добре. Колко време ми даваш, Артър?
— На тебе колко ти е нужно?
— Трябва да има някакъв срок — намеси се Райкс. — На мене ми се струва, че спец като Джими може да го направи от раз. Защо не още сега? Вижте каква приятна и чудесна нощ за обири е. Ако Джими не успее да разбие някой дом тази нощ, то си остава за него. Това устройва ли те, Джими?
— Идеално.
Уилет се намеси. Цяла вечер той се беше опитвал да удави мъката си и това си личеше по говора му.
— Я чакайте, как ш-ш-ше докаже Дж-ж-ими, че го е изпълнил?
— Аз вярвам на думата му — отсече Мифлин.
— Дрън-дрън. К-к-какво ш-ш-ше му попречи да каже, че го е направил, дори и да не е?
Тези думи хвърлиха в смут компанията. Все пак това си беше работа на Джими.
— Вие какво, нали ще си получите папото и в двата случая — рече Джими. — Който и да ви нагости, вечерята ще си я бива.
Уилет обаче се заинати като подплашена костенурка.
— Т-тука е фашен принципа, фъпрос на прозрачност. Т-трябва да се играе шестно и с открити карти, ей т-това кас-сфам аз.
— И много похвално, че го казваш — засмя се Джими. — Я да видим, ще успееш ли и с „Чичковите червенотиквеничковчета“.
— Аз кас-сфам следното. Джими е шмекер. Ето какво кас-сфам… ще му попречи ли нещо да се похфали, че го е направил, дори и да не е?
— Няма страшно — успокои го Джими. — Ще тикна една месингова тръба с американския флаг под килима.
— Т-това е с-садофолително — оттегли се с нужното достойнство Уилет.
— Или още по-добре, ще издялкам едно голямо „Дж“ от вътрешната страна на входната врата. Е, сега да тръгвам към къщи. Има ли някой в моята посока?
— Да — обади се Мифлин. — Ще походим малко. След премиера винаги съм нервен като разгонен котарак. Ако не се поразтъпча, тази нощ изобщо няма да мигна.
— Ако си мислиш, че ще ти правя компания да се разтъпкваш, драги ми момко, жестоко се лъжеш. Предлагам да се прибираме по живо по здраво у дома и право в леглото.
— Колкото, толкоз — примири се Мифлин. — Хайде, тръгваме.
— Артър, отваряй си очите на четири с Джими — подвикна Сътън. — Ще те тресне с нещо и ще ти задигне часовника преди да се усетиш. Подозирам, че е самият Арсен Люпен1 в маскировъчен костюм.
2
Новите Пирам и Тизба2
Двамата млади мъже завиха по улицата. Вървяха мълчешком. Артър Мифлин прехвърляше през ума си забележителните събития от вечерта — усещането, че сърцето му се издува до гигантски размери преди да излезе на сцената, облекчението при мисълта, че владее публиката, както и растящото убеждение, че е играл добре. А Джими едва забележимо поклащаше глава в отговор на някакви незнайни съображения на вътрешния си глас. Бяха минали почти цяла пресечка, преди някой от тях да се сети да поеме функциите на душа на компанията.
— Коя е тя, Джими? — попита Мифлин, нагърбвайки се с отговорната задача.
Джими се стресна и неволно подскочи. Това негово изпълнение от място спокойно можеше да се впише за европейски рекорд.
— Какво?
— Коя е тя? — повтори въпроса си Мифлин.
— Не знам за какво говориш.
— Естествено, че знаеш! Онзи, морския въздух, за който говореше. Та сподели най-сетне със старата си дружка.
— Не знам — отвърна просто Джими.
— Не знаеш? Добре де, как й е името?
— Не знам.
— „Мавритания“ няма ли си списък на пътниците?
— Има.
— И за пет дни ти не можа да й намериш името?
— Не.
— Господи, това ли е човекът, който си мисли, че може да обере къща! — възкликна Мифлин с патетично отчаяние.
Бяха стигнали до сградата, на чийто втори етаж се помещаваше обителта на Джими.
— Ще влезеш ли? — попита Джими.
— Ами, мислех си да продължа към парка. Казвам ти, братче, нервите ми се люлеят като прани гащи по време на торнадо.
— Ела да издухаме по една пура. Имаш цяла нощ на разположение, за да задоволяваш маратонските си мераци. Не съм те виждал от няколко месеца. Влез да ми разкажеш новините.
— Няма такива. В Ню Йорк нищо не се случва. Скука, скука и пак скука — както го е казал поета. Във вестниците пишат разни измишльотини, но всичко е вятър и мъгла. Както и да е, ще дойда. Струва ми се, че новините ще са от теб.
Джими затършува за ключа си.
— Страхотен обирджия си, няма що — промърмори Мифлин. — Защо не си използваш оксиацетиленовата горелка? Разбираш ли, братле, че си навлече белята да нахраниш дванадесет гладни гърла следващата седмица? Утре сутрин умът ти ще си дойде на мястото и ще си спомниш какво съм ти казал.
1
Герой от многобройните криминални романи на френския писател Морис Льоблан (1864–1941), който разчупва дотогавашната традиция, защото самият той е крадец, бел.пр.
2
Вавилонски влюбени в древната митология: Пирам по погрешка решил, че Тизба е загинала, разкъсана от една лъвица и се самоубил, а Тизба сложила край на живота си, когато намерила тялото му, бел.пр.