Моли и Джими се разхождаха мълчаливо напред и назад. Когато подхванаха втората си обиколка мислите на Моли се оформиха във въпрос. Всъщност тя на два пъти щеше да го зададе, но се спираше. Това беше невъзможен въпрос. Тя нямаше право да го задава, а Джими не биваше да й отговаря. Но накрая не издържа и попита:
— Джими, какво мислиш за лорд Дрийвър?
Джими зяпна. Едва ли имаше друго питане в момента, което да беше по-съзвучно с мислите му.
— О, знам, че не трябва да ти задавам този въпрос — продължи тя. — Той е твой домакин и ти си му приятел. Но…
Тя не завърши. Всяко мускулче по гърба на Джими затрептя и заигра, но от гърлото му не можа да се отцеди нито звук.
— Не бих попитала никой друг. Но ти си… някак по-различен. Не знам как да го кажа — ние едва се познаваме, но…
Тя отново спря, но не получи отговор.
— Чувствам се толкова самотна — почти прошепна тя, сякаш на себе си. Едва тогава нещо с мощта на мълния проблесна в главата на Джими. Изведнъж мозъкът му се проясни. Той пристъпи напред.
Огромна сянка лежеше върху сребърната трева. Беше Макикърн.
— Търсех те, скъпа. Мислех, че си отишла да си легнеш.
После се обърна към Джими за първи път след разгорещената им дискусия.
— Ще ни извините ли, господин Пит?
Джими се поклони и забърза обратно към къщата. На вратата той спря и се обърна. Двамата все още стояха там, където ги беше оставил.
16
Годежът е обявен
Нито Моли, нито баща й помръднаха докато Джими вървеше нагоре по каменните стъпала. Макикърн навъсено гледаше към дъщеря си. Огромното му тяло на фона на каменната грамада на замъка в мъждивата светлина изглеждаше още по-гигантско. Моли почувства, че има нещо заплашително в поведението му. За миг усети, че мечтае Джими да се върне. Сърцето й се разтуптя уплашено без да може да разбере причината. За първи път в живота си тя усети безпокойство в присъствието на баща си. От дете беше свикнала да гледа на него като на свой защитник, а сега се почувства заплашена.
— Татко! — извика тя.
— Какво правиш тук? — прогърмя гневно гласът на Макикърн.
— Излязох, защото исках да размисля, татко. — Моли смяташе, че познава всичките му настроения, но в такова състояние никога не го беше виждала.
— А защо той беше тук?
— Господин Пит? Донесе ми наметка.
— Какво ти каза?
Моли имаше чувството, че въпросите се сипят отгоре й като тежки снаряди. Усети главата си леко замаяна, но същевременно гордостта й възнегодува. Какво толкова е направила, за да бъде навиквана по този начин?
— Нищо — отвърна тя рязко.
— Нищо! Какво искаш да кажеш? Веднага ми кажи какво ти наговори!
Гласът на Моли затрепера:
— Нищо не ми каза — повтори тя. — Мислиш ли, че не ти казвам истината, татко? Той не ми проговори дума, докато се разхождахме. Можеш да ми вярваш — завърши тя хлипайки. Баща й никога досега не се беше държал по този начин. Това много я нарани.
Изражението на Макикърн мигновено се промени. Шокът, който преживя, виждайки ги заедно, го накара да изпусне нервите си. Той имаше причина да бъде подозрителен. Сър Томас Блънт, с когото току-що се беше разделил, му съобщи новини, които доста го разстроиха. Откритието, че Моли е в компанията на хитър песоглавец като Джими Пит само препълни чашата. Той веднага я прегърна през рамо и я потупа успокоително както правеше когато тя беше дете. Знаеше, че дъщеря му казва истината и облекчението го разнежи. Постепенно хлипанията намаляха и Моли се облегна на ръката му.
— Изморена съм, татко — прошепна Моли.
— Бедното ми дете. Да седнем.
В края на терасата имаше пейка. Господин Макикърн вдигна Моли като малко момиченце и я понесе към нея.
— Не казах, че съм толкова изморена, че да не мога да вървя — запротестира тя.
Той я остави на пейката. Моли се загърна с наметката и потрепера.
— Студено ли ти е, скъпа?
— Не.
— Ти трепериш.
— Нищо ми няма — увери го тя и продължи бързо. — Татко, искам да ми обещаеш нещо.
— Разбира се, скъпа. Какво?
— Никога, ама никога повече не се дръж така с мен. Не мога да го понеса. Може би е глупаво, но ме наранява. Не искам повече да ми се сърдиш.
— Но, скъпа…
— О, знам, че е глупаво, но…
— Но, слънчице, аз наистина бях ядосан, но не на теб.
— На господин Пит ли?
Макикърн разбра, че е отишъл твърде далече. Той нямаше никакво намерение да дискутира темата за присъствието на Джими тук, но вече беше твърде късно. Трябваше да продължи.