— Моли!
— Да, каза го доста гладко. Когато стигна до „Ами нали разбираш, че това, което имам предвид, е, че искам да кажа, че ти знаеш…“, аз се обърнах и го прекъснах. Казах му, че не го обичам. Той ми отговори „Не, не, разбира се, че не.“ Казах му, че много ме е поласкал с предложението си. А той ми отвърна, че за него е удоволствие, но изглеждаше доста уплашен да не би да променя мнението си. Аз обаче го уверих, че промяна няма да има и той живна малко. После тръгнахме заедно към къщата. И двамата бяхме доволни от свършената работа.
Макикърн прегърна дъщеря си през рамо.
— Скъпо мое захарче, ти просто си въобразяваш. Разбира се, че младежът е нещастен. Аз самият го видях…
Но припомняйки си вида, в който беше зърнал „младежа“ малко след вечеря — жонглирайки съсредоточено с две билярдни топки и кутия кибрит — той не успя да събере сили да продължи.
— Татко?
— Да, скъпа?
— Защо искаш да се омъжа за лорд Дрийвър?
— Мисля, че той е прекрасен млад човек — отвърна й той, избягвайки погледа й.
— Да, симпатичен е — съгласи се Моли тихо.
На Макикърн никак, ама никак не му се искаше да казва това, което трябваше да каже. Ако можеше да намекне само, щеше да го направи тутакси, но с намеците винаги е бил на „вие“. Един цял живот, прекаран из покрайнините, където най-тънкият намек се правеше с ръгване в ребрата с палката, не би могъл да изгради у човека умения в това виртуозно изкуство.
— Той е граф, момичето ми.
След като трябваше да разголи така директно истината при зададения от упор въпрос, той побърза да я нагизди с красивите дипли на житейската „мъдрост“.
— Ти си все още много млада, Моли. И съвсем естествено е да гледаш не съвсем разумно на тези неща. Ти очакваш твърде много от един мъж. Искаш нашият млад приятел да е като героите от онези романи, които четеш. Когато поживееш малко повече, скъпа, ще видиш, че те са пълни измислици. Ти трябва да се ожениш не за някакъв герой, а за мъж, който ще ти бъде добър съпруг.
Последната сентенция се видя на господин Макикърн толкова сполучлива, че той я повтори още веднъж.
После продължи. Моли седеше мълчалива, загледана в храсталака. Той предполагаше, че тя го слуша, но дори и да не беше така, беше длъжен да продължи. И без друго положението му беше трудно. Мълчанието щеше да го направи още по-тежко.
— Погледни лорд Дрийвър. Този млад мъж притежава една от най-старите титли в Англия. Той може да отиде където си иска и да прави каквото му хрумне и винаги ще го оправдаят заради името му. Но той не го прави. Той има чувство за дълг. Не се е втурнал да…
— Защото чичо му не му дава достатъчно джобни — прекъсна го Моли и се засмя.
Макикърн онемя след тази реплика. Нуждаеше се от няколко минути, за да подреди отново аргументите си, които бяха изхвръкнали от главата му при този зашеметяващ удар.
— Скъпи татко, изслушай ме — продължи Моли. — Ние двамата винаги сме се разбирали толкова добре. Не можеш да мислиш сериозно това, което казваш. Ти много добре знаеш, че не обичам лорд Дрийвър. Знаеш също така, че той е само един пораснал хлапак. Не искаш ли да се омъжа за някой стабилен мъж? Аз харесвам това място, но едва ли вярваш, че това има някакво значение в случая. А що се отнася за героите от романите — нима наистина мислиш, че съм такава? Толкова глупава? Аз искам само… о, не мога да намеря думи, за да го изразя, но ти сигурно ме разбираш?
Очите й го гледаха умолително. Трябваше й само дума — дори само жест — за да се затвори пукнатината, появила се между тях.
Но баща й пропусна тази възможност. Той беше прегрупирал аргументите си и беше готов да продължи. С маршова стъпка премина позициите на временния застой и продължи настъплението. Беше мил, но настоятелен и твърд и с всяка изречена дума пропастта помежду им ставаше все по-дълбока.
— Не трябва да бързаш, момичето ми, не трябва да решаваш преди добре да си помислила. Лорд Дрийвър наистина е още млад, както ти каза, но той ще порасне. Ти каза, че не го обичаш. Глупости! Ти го харесваш и ще започнеш да го харесваш все повече. Защо ли? Защото можеш да направиш от него това, което искаш. Ти си момиче с характер. С твоя помощ той ще стигне далече, много далече. Той просто трябва да се възпита. И помисли си, Моли — ще бъдеш графиня Дрийвър! Това е може би една от най-уважаваните титли в Англия. И аз ще бъда много горд с тебе, момичето ми. Моята единствена мечта през всички тези години е била да те видя на място, което заслужаваш. И ето го шансът. Моли, моля те, не го пропущай.
Тя се беше облегнала назад със затворени очи. Беше отчаяна. Слушаше с безразличие. Беше победена. Всъщност какво значение имаше. Защо да не се съгласи — така ще я оставят на спокойствие? Единственото, което искаше в момента, беше спокойствие. Вече нищо нямаше значение.