— Най-прекрасното бижу, което съм виждал.
— Тъй е, шефе. Сто хилядарки навървени на връвчица. Върха е, шефе. Не те ли сърбят ръцете…
— Шило, учудваш ме. Знаеш ли, че ставаш истински Мефистофел? Представи си, че волята ми не беше тъй желязна, какво щеше да стане? Наистина трябва по-внимателно да подбираш темите си на разговор. Ти си лоша компания за симпатяги като мен.
Шилото овеси нос.
— Но, шефе…
— Не става, момче — поклати глава Джими.
— Фасулска работа е, шефе — запротестира Шилото. — Фасулска работа е. Ходих до оная стая и видях сейфа, дето държат в него огърлицата. Можем да я измъкнем просто както тапа от бутилка. Виж к’во намерих днес следобед без даже да са напъвам. Просто си лежеше.
Той пъхна ръка в джоба си и я извади. Когато отвори пръсти, Джими видя блясъка на скъпоценни камъни.
— Какво по… — зяпна той.
Шилото се любуваше на своята скъпоценна находка с очите на неин горд собственик.
— Откъде, по дяволите, взе това? — ядоса се Джими.
— От една стая. Беше на една от дамите. Т’ва е най-лесното нещо, дет’ някога съм гепил. Просто са мушнах вътре, докат’ нямаше никой и го прибрах от масата.
— Шило!
— Да, шефе.
— Спомняш ли си стаята, откъдето си взел скъпоценностите?
— Абсолютно. Първата от…
— Тогава добре ме чуй, приятелю. Утре, докато ние сме на закуска, ще отидеш в стаята и ще оставиш всички до един там, откъдето си ги взел. Точно на мястото им. Разбра ли ме?
Ченето на Шилото почти се отдели от горната част на лицето му.
— Да ги оставя обратно? — простена той.
— Всички до един.
— Шефе! — измяучи жалостиво практическият социалист.
— Запомни — абсолютно всички и на същото място! Ясно?
— Много добре, шефе.
Потресът в гласа му можеше да омилостиви и най-безжалостното сърце. Самосъжалението беше заръфало душата на Шилото. Слънцето си беше отишло от живота му както и от живота на много други обитатели на замъка.
Малко неща в този живот можеха да се сравнят по степен на противност от последните репетиции на аматьорско театрално представление в провинциално имение. Всеки ден атмосферата в замъка ставаше все по-безнадеждна и унила. Продуцентът на пиесата, особено ако е и неин автор, започва да развива прогресивно нарастващи периоди на умопомрачение. Той скубе мустаците си, ако има такива, или косата си, ако е късметлия и се радва на растителност по билото си. Започва да говори на себе си и да надава спорадични предсмъртни крясъци. Приветливата снизходителност, характеризираща поведението му в ранните стадии на репетициите, изчезва без следа.
Тези типични промени не отминаха и маестро Чартърис. Като мартенски сняг се стопиха подкупващата усмивка и мекият тон, с който той казваше: „Превъзходно, старче, превъзходно! Не би могло да бъде по-добре. Но мисля, че трябва да опитаме още веднъж, ако нямаш нищо против“. Вместо това той въртеше бясно очи и ревеше: „Още веднъж, дами и господа. Никога няма да успеем! Ще провалим представлението! Какво е това? И се вземете в ръце този път!“
Нещата в замъка бяха стигнали границата на насищане. Всички бяха уморени до смърт от пиесата и дори мисълта в какво разочарование ще бъде хвърлено (евентуално) местното благородническо съсловие, ако представлението не се състои, не можеше да запали дори искрица съжаление. На онези, които се бяха борили със зъби и нокти за централните роли, сега им идваше да се ритнат отзад, ако можеха, че не са били по-скромни в желанията си и не са се задоволили с Първия лакей или селянина Джайлс.
— Никога вече няма да се захващам с аматьори, докато съм жив — едва ли не през сълзи сподели Чартърис с Джими. — Не излиза достатъчно добро представление. Някои от тях дори не си знаят както трябва репликите.
— Всичко ще бъде наред…
— О, не ми казвай, че ще бъде наред, защото няма да бъде.
— Нямах и намерение да ти казвам такова нещо — доразви мисълта си Джими. — Исках да те успокоя, че всичко ще е наред след представлението. Хората бързо ще забравят колко ужасно е било то.
— Ти си бил много мил и любезен човек, а — изгледа го свирепо Чартърис.
— А ти защо се връзваш толкова? — опита се да го вразуми Джими. — Ако я караш все така, Уестминстърското абатство в кърпа ти е вързано. Ще пипнеш някое възпаление на мозъка.
Джими беше един от малкото обитатели на историческата отломка, който беше в сравнително добро разположение на духа. Той най-искрено се забавляваше, наблюдавайки маневрите на господин Самюъл Гейлър. Този колега на Шерлок Холмс, инструктиран от господин Макикърн да следи неотлъчно Джими, го правеше с усърдие, което би предизвикало подозрения и в едно бебе. Ако Джими отидеше в билярдната след вечеря, господин Гейлър винаги го радваше със своята компания. Ако по някое време през деня Джими се сетеше, че е забравил в стаята си кърпичката или табакерата си, беше сигурен, че ще се натъкне на господин Гейлър в коридора. Служителите в Частната детективска агенция „Додсън“ обичаха да заработват всяко пени от своята заплата.