— Нищо подобно няма да се случи — отвърна Джими, отключвайки вратата.
— Не ми казвай, че наистина смяташ да опиташ.
— А ти какво мислиш, че ще направя?
— Господи, Джими, ще те пипнат като едното нищо. И тогава какво? Ще им се ухилиш и ще им кажеш, че е било само шега? Ами ако те надупчат на решето? Жална картинка ще бъде да апелираш пред някой вбесен домакин към чувството му за хумор, докато те пълни с олово от колта си!
— Това са рисковете на професията. Ти трябва да го знаеш, Артър. Помисли си само какво преживя тази вечер.
Артър Мифлин погледна тревожно приятеля си. Той знаеше колко безразсъден до крайност може да бъде Джими, когато си е наумил да направи нещо. Пришпорен от някое предизвикателство, той преставаше да бъде разумно същество, с което може да се спори. А в настоящия случай Мифлин разбираше, че предизвикателството на Уилет беше попаднало точно на място. Джими не беше човек, който щеше да остане спокоен пред обвинението в шмекерлък, без значение дали обвинителят е бил пиян или трезвен.
Междувременно домакинът извади уиски и пури, изтегна се на канапето и отпрати няколко димни кравайчета към тавана.
— Е? — каза накрая Мифлин.
— Какво?
— Не съм свикнал да се държиш като глуха пепелянка, Джими. Нещо се е случило с тебе. Едно време ти беше златно момче, страхотен веселяк и първокласен шегобиец. Кой си ти сега? Приличаш на глухоням, който празнува Деня на независимостта с фалшиви фишеци. Събуди се или си тръгвам… Джими, ние с тебе сме отрасли заедно. Кажи ми за това момиче — в което си се влюбил и което като последно магаре си изпуснал.
Джими пое дълбоко въздух и издиша като спукан ковашки мях.
— Това е чудесно — подскочи Мифлин. — Въздишай, това е по-добре от нищо.
Джими се изправи.
— Какво искаш да кажеш с това твое „въздишай“?
— Тъкмо се канеше да ме питаш дали някога съм бил влюбен, нали? — попита Мифлин.
— Не съм се канил, защото знам, че не си, смрадливец такъв — ядно извика Джими. — На тебе ти липсва душа. Ти можеш да играеш влюбен и на сцената, и в живота. Нямаш си и най-малка представа какво е това любов.
— Дрън-дрън — пропусна покрай ушите си хапливата забележка Мифлин.
Джими се тръшна обратно на дивана.
— Там е работата, че и аз си нямам представа — допълни той. — В това е проблемът.
Мифлин беше крайно заинтригуван.
— Ясно ми е. Усетил си онова първо притреперване под лъжичката, когато сърцето ти започва да пее като младо невинно птиче първата си песен, когато…
— О, я си затвори голямата уста!
— … когато се питаш плахо: „Това ли било то? Наистина ли се случва?“ и си отговаряш свенливо: „Не… Да… Май че е истина“. Изпитвал съм го десетки пъти, момчето ми. Това са първите симптоми. Подобно е на старческото напикаване. Ако не се вземат бързи мерки, ще се развие в острата си фаза — пълниш гащи безпроблемно. По тия въпроси можеш да вярваш на чичо си Артър. Той знае.
— Вредиш ми на слуха — рече с досада Джими.
— Разполагаш с цялото ми внимание — гласът на Мифлин беше благ и подкупващ. — Хайде, възползвай се. Разкажи ми всичко.
— Няма нищо за разказване.
— Не ме лъжи, Джеймс.
— Е, почти нищо.
— Така е по-добре.
— Случи се така.
— Браво!
Джими се намести в по-удобна поза и подпомогна мисълта си със солидна глътка от охладения стимулант.
— Не я бях забелязал до края на втория ден.
— Знам го тоя втори ден. После?
— Всъщност, ние изобщо не се срещнахме.
Мифлин се замисли за момент и се почеса по окосмения си израстък.
— Как така? — попита той. — Просто си пътувахте в една посока, а?
— Ами, стана следното. Като последния тъпак си бях купил билет втора класа.
— Какво? Нашият мистър „фрашкан джоб“ пътува втора класа! Защо, дяволите да те вземат?
— Мислех си, че там ще ми е по-забавно — въздъхна Джими. — Във второкласните каюти хората са по-весели. По-бързо се завързват приятелства. Та затова чат-пат предпочитам да пътувам втора класа.
— Ама тоя път беше мат, така ли?
— Тя беше в първа класа.
Мифлин се плесна по челото.
— Стоп! — викна той. — Това ми напомня на нещо… нещо от Шекспир. Ромео и Жулиета? Не. Сетих се! Пирам и Тизба.
— Не виждам никаква прилика.
— Препрочети си „Сън в лятна нощ“, момче. Пирам и Тизба, тез любовници сърцати, се казва там, си шепнели през дупката в стената — цитира Мифлин.
— Но ние не сме си шепнели през никакви дупки — изви глас Джими.