— Моля те да не говорим за това! — В очите й проблеснаха сълзи. Очевидно й беше трудно да се владее.
— Не можеш да го направиш — извика Джими. — Аз няма да те оставя да го направиш. Трябва най-накрая да разбереш, трябва да научиш какво си за мен ти. Мислиш ли, че ще ти позволя…
Продължителен тътен разтърси застиналия покой наоколо, сякаш някой заспал великан промърмори в съня си. Тъмният облак беше пропълзял напред. В средата на езерото, на около петдесетина метра от тях, имаше островче, тайнствено и прохладно в падащия мрак.
Джими насочи лодката към него.
На брега му имаше издигнат закрит пристан — нещо като малка барака от дъски, под която можеше да се прислони лодка. Малко преди бурята да се развихри Джими успя да плъзне лодката под навеса и я обърна така, че да могат да гледат дъжда, който се лееше навън.
Джими подхвана пак разговора, но този пък тонът му беше по-овладян.
— Мисля, че се влюбих в теб още първия път, когато те видях на кораба — и после те изгубих. Намерих те отново като по чудо, но пак те загубих. Трябваше да моля за още едно чудо, за да те открия, но този път нямам намерение да позволя да си отидеш от живота ми. Нима си мислиш, че ще стоя и зяпам тъпо как те отнема от мен някакъв…
Той взе ръката й.
— Моли, невъзможно е да го обичаш. Абсолютно невъзможно. Дори само ако подозирах, че е така, аз никога нямаше да се опитам да преча на щастието ти. Веднага щях да си тръгна. Но ти не го обичаш. Той не означава нищо за теб. Моли!
Тя нищо не каза, но за първи път го погледна в очите. Той прочете в тях страх — не от него, а от нещо, което той не можеше да улови. Но след миг страхът отстъпи и очите й бяха озарени от мека светлина. Ръцете му като че ли сами се протегнаха — той я притегли и я целуна, отначало несигурно, а после все по-страстно.
Изведнъж тя се откъсна от прегръдките му, дърпайки се като животинче, хванато в клетка. Лодката се разлюля.
— Не, не мога! — викна тя отчаяно. — Не трябва!
Джими протегна ръка и се хвана за парапета, прикрепен за стената. Люлеенето спря. Той се обърна. Тя беше скрила лице в шепите си и хлипаше с отчаянието на изгубено дете.
Той понечи да я приближи, но тя се дръпна.
Дъждът плющеше по дървения покрив и няколко капки се просмукаха през дъските и капнаха в лодката. Джими свали сакото си и грижливо го наметна върху раменете й.
— Моли!
Тя вдигна мокри мигли.
— Скъпа Моли, кажи ми какво има?
Без да му отговори тя отпусна глава на гърдите му.
— Едва ли грижите ти са свързани с душевното състояние на лорд Дрийвър. Но ако това ти тежи, няма по-лесно и просто нещо. Аз сам ще му кажа, ако искаш. Той знае, че пет пари не даваш за него, а пък освен това има друго момиче в Лондон…
— Не, не е той.
— Тогава?
— Джими… — тя замълча и се поколеба. — Джими, баща ми не те…
— Не ме харесва?
Тя кимна нещастно.
Вълна на силно облекчение разлюля мускулестата гръд на Джими. А той си беше представял нещо — дори сам не знаеше какво — някакво непреодолимо препятствие, някаква предстояща катастрофа, която ще ги раздели. Сега можеше да се засмее на глас на своето щастие. Това било значи чудовището, глътнало небесното светило над главите им — господин Макикърн не го харесвал! Ангелът отмъстител, застанал на стража пред вратите на Рая се беше превърнал в полицай с палка.
— Той ще трябва да се научи да ме харесва — каза Джими дълбокомислено.
Тя обаче го погледна с очи, в които беше угаснала искрицата надежда от преди малко. Той не можеше да разбере. А как можеше тя да му каже? Думите на баща й бумтяха в ушите й. „Той е мошеник. Той е тук, защото замисля някакъв удар. Той е наблюдаван.“ Но тя го обичаше — обичаше го. О, как да го накара да разбере?
Тя се вкопчи за него, треперейки. Той веднага стана сериозен.
— Скъпа, не трябва да се тревожиш — успокояваше я Джими. — Той ще свикне. Веднъж като се оженим…
— Не, не. Не можеш ли да разбереш? Не мога да го направя.
— Но, скъпа — в гласа на Джими започна да се прокрадва смущение, — да не би да искаш да ми кажеш… че това ще те спре?
— Да — прошепна тя.
Сърцето му се замята в гнездото си като риба, изскочила от водата.
— Но… но ти ме обичаш — изрече той бавно съдбоносните думи. Опитваше се да намери ключа към загадката. — Аз… не разбирам…
— Не можеш да разбереш, защото си мъж. При мъжете е по-различно. Те се възпитават с мисълта, че ще напуснат дома. И рано или късно това става.
— Но ти не можеш да живееш цял живот при баща си. Когато се омъжиш…
— Това е различно. Ако го направя против волята му, той никога няма да ми проговори и аз никога повече няма да го видя. Той ще изчезне от живота ми. Не мога, Джими. Не мога да зачеркна двайсет години от живота си и да започна отначало. Ще се измъчвам, а и теб ще тормозя. Ти не знаеш колко ме обича, колко добър е бил винаги с мен. Откакто се помня сме били добри приятели. През целия си живот той е мислил и работил само за мен. Джими, нали не се сърдиш, че ти казвам това?