Сред чернилката на ситуацията той виждаше да просветва мъждиво само един единствен светъл лъч — джобовете му може би щяха да усетят тежестта на жълтиците. Досега измъкването дори на една медна парица от кесията на сър Томас беше равносилно на ваденето на кътник на булдог със злобен характер. Но в момента по силата на този ужасен годеж би трябвало да се очаква разхлабване на финансовата дисциплина.
Негова светлост тъкмо се беше заел с разчоплянето на нов въпрос с повишена трудност, а именно дали ако завари гореупоменатия пазител на несметните богатства в по-малко кисело настроение, същият ще отпусне някоя и друга жълтица повече, когато голяма и топла капка дъжд нацели аристократичното му чело. От храсталака наоколо долиташе засилващо се бучене. Небето беше станало оловносиво.
Лорд Дрийвър се огледа за някакъв подслон. Едва сега откри, че беше стигнал розовата градина. В края й имаше една закрита беседка. Той вдигна яка и затича натам.
Когато наближи, от вътрешността й до слуха му достигна бавно и провлачено като погребална песен свирукане. Нахлувайки вътре и останал почти без дъх секунда преди небето да отвори докрай своите небесни кранове, той се натъкна на седящия на малката дървена масичка Харгейт. Върху масичката бяха подредени карти.
— Здрасти, Харгейт! — изхриптя на пресекулки Негова светлост. — Какъв порой само, а!
Харгейт вдигна поглед, кимна мълчаливо и отново се съсредоточи върху картите. Той взе една от купчината в лявата си ръка, погледна я колебливо, сякаш от бъдещото й местоположение зависеше нечий живот и най-накрая я постави на масата. Цялата процедура се озвучаваше от болезнено свирукане.
С известно раздразнение Негова светлост поднови опитите си да подхване разговор.
— Изглежда ми страшно интересно. На какво играеш? Пасианс ли редиш?
Единственият отговор, обаче, който Негова светлост получи от събеседника си, беше леко поклащане на глава. Този път Харгейт дори не направи опит да вдигне очи.
— Ей, я стига си седял и си се цъклил като настъпана жаба — кипна не на шега лорд Дрийвър. — Кажи нещо, човече!
Харгейт събра картите и започна да ги разбърква замислено, като продължаваше музикалния си репертоар в областта на реквиемите.
— Казах ти да спреш — запротестира отново лорд Дрийвър.
Харгейт кимна и спря.
— Виж какво — помирително каза Негова светлост, — и на мен ми е досаден тоя дъжд. Какво ще кажеш да хвърлим едни карти? Да минава времето, нали разбираш. При тоя порой сигурно ще трябва да висим тук, докато стане време за вечеря. Някога играл ли си пикет? Мога да те науча за пет минути.
Изведнъж жабешкото изражение върху лицето на Харгейт изчезна и чертите му се разместиха в израз на някакво благоговение, сякаш беше свидетел на чудо, вършещо се пред очите му. От години той използваше всички средства на дипломацията, за да примамва невинните младежи да играят с него пикет и сега този забележителен млад човек, този диамант сред съвременното младо поколение изведнъж му предлага да го научи да играе любимата игра. Харгейт се почувства като пригладнял лъв. Той погледна нежно Негова светлост, който в този момент му заприлича на апетитна антилопа, положила услужливо глава между челюстите му.
— Аз… аз не бих възразил срещу идеята — опита се да сдържи ентусиазма си Харгейт.
Той внимателно слушаше малко пространните обяснения на лорд Дрийвър относно правилата на играта. От време на време задаваше някой въпрос. Беше ясно, че започва да схваща идеята.
Започнаха да играят. Лорд Дрийвър, както и трябваше да се очаква, в ролята си на учител, спечели първите две ръце. Харгейт спечели следващата.
— Най-накрая схванах правилата — отбеляза той доволно. — Играта никак не е сложна. Тръпката ще бъде по-голяма, обаче, ако играем на нещо. Не мислиш ли?
— Добре — забави малко отговора си лорд Дрийвър. — Щом искаш.
Той не би го предложил, но в края на краищата защо пък не! Щом като човекът толкова се натиска — той не е виновен, че като спечели една ръка, този приятел тук си помисли, че вече знае всичко за пикета. Разбира се това е игра, при която печели по-опитният. Но в крайна сметка Харгейт сигурно има купища пари. Ще може да се позволи една малка загуба.
— Добре — повтори Негова светлост. — Колко?
— Нещо скромно. Десет шилинга на сто точки, например?
При това предложение Негова светлост би трябвало да отвори очите на новака, че десет шилинга на сто точки съвсем не са скромен залог. Един слаб играч можеше да загуби около четиристотин точки за двайсет минути. Но той остави нещата такива каквито са.
— Много добре — беше отговорът му.
Двайсет минути по-късно Харгейт погледна без особени емоции, без кършене на ръце и скубане на коси резултата и каза: