Последните думи на Харгейт добавиха капката, която преля чашата.
— Разбира се — каза той, — онези пари, които ми дължиш от пикета — колко бяха? Двайсет? Двайсет лири, нали така? Е, ще ги отпишем от сметката.
— Ще ги отпишем? — ревна Негова светлост с цялата свирепост, на която беше способен. Беше добил такъв карминен оттенък, че ако в този миг го беше зърнал някой велик пейзажист, веднага би го главил за модел на своята бъдеща картина „Залез“. — Ще ги отпишем, а? Ще ти изплатя още утре всяко проклето пени от тия проклети двайсет лири — и тогава можеш да се ометеш ти вместо Пит. И много искам да знам за какъв ме вземаш, като ми ги дрънкаш такива?
— За глупак, ако не приемеш офертата ми.
— А пък аз смятам да ти дам правилното направление с един силен здрав ритник.
— Не бих опитвал, ако бях на твое място. Това не е играта, в която си особено добър. По-добре се придържай към пикета.
— Ако си мислиш, че няма да мога да ти изплатя дяволските ти мангизи…
— Да, мисля. Но щом можеш, толкова по-добре. Всяка допълнителна лира е добре дошла.
— Може и да съм малко глупав…
— Хубаво е, че го разбираш, друже.
— Но не съм мерзавец.
— Много си се зачервил, Дрийвър. Гневът е добър за кожата — раздвижва кръвта.
— Ако смяташ, че можеш да ме подкупиш, трябва да ти кажа, че правиш най-голямата грешка в живота си.
— Наистина направих — изсъска Харгейт, — когато си помислих, че имаш поне малко ум в глава си. Ти обаче се напъна да се правиш на някакъв лигав младок от долнопробна мелодрама. Лично аз не мисля, че си струва напъните. Но щом твоето глупаво чувства за чест те ръчка в ребрата да си платиш двайсетте лири, чудесно. Каза утре? Това ме устройва.
И Харгейт си тръгна, оставяйки лорд Дрийвър изпълнен с онова доволство, което навестява слабите характери, когато изведнъж са показали твърдост и непреклонност в сблъсък с някой от ближните си. Той беше решен да не отстъпва от достойната позиция, която беше заел преди малко. Тези пари трябваше да се платят и то още утре. Харгейт беше от онзи тип хора, които можеха да те изпекат на шиш, ако пропуснеш да си изплатиш дълга.
Но този път лорд Дрийвър беше по-спокоен, защото знаеше, че може да вземе парите когато си поиска. Неговото най-голямо нещастие, годежът му, щеше да покрие загубата, защото би могло да се очаква, че сър Томас, виждайки кроежите си осъществени и бидейки вероятно в по-щедро от обикновеното разположение на духа, едва ли би се опънал на една молба за някакви си смешни двайсет лири.
Младият граф влезе в преддверието с бодра стъпка. Чувстваше се силен и твърд. Той беше показал на Харгейт мощта на своята личност. Той беше Спени Дрийвър, човек от желязо, човек, с когото е по-добре да не се гъбаркаш. Наистина беше голям късмет, че в този момент е сгоден за Моли. Дори само мисълта, че в противен случай щеше да му се налага да обяснява на сър Томас защо толкова му трябват тия двайсет лири, го накара да се почувства така все едно хиляди стоманени игли пробождат епидермиса му.
В този момент насреща му като достолепен презокеански лайнер изплува Сандърс.
— Търсех ви, Ваша светлост — обърна се почтително към него икономът.
— Ъ? Ето ме на, тук съм.
— Много добре, Ваша светлост. Госпожица Макикърн ме натовари със задължението да ви предам тази бележка в случай, че тя самата няма възможност да ви види лично преди вечеря.
— Супер.
Лорд Дрийвър тръгна по стълбите нагоре, отваряйки плика в движение. За какво ли можеше да му пише това момиче? Надяваше се да не започне да му праща любовни писма или някакви подобни лигавни. Защото щеше да му бъде адски трудно да насмогне на отговорите.
Някъде на площадката той спря, за да прочете бележката и още след първите думи напомадената му коса щръкна нагоре от ужас. А безчувствените му ръце изпуснаха плика и той полетя надолу като отронен есенен лист.
— О, пресвети боже! — изстена глухо лорд Дрийвър, хващайки се за перилата. — Ей сега вече здраво се накиснах в супата.
21
Нежелани дарове
Има една малобройна група от хора, която никога през живота си не изпитва съмнения и винаги взема решенията си от раз. Та един от плюсовете на тези непоколебими мъже, към които можем да причислим навярно цар Соломон, а може би и Хенри VIII, е че те могат да приемат всякакви житейски победи и триумфи без дори косъм от някаква емоция да наруши спокойствието им. Но при средностатистическия мъж чувствата в такива случаи са объркани и необуздани. Може би доминиращо е усещането за замайване, слисване и сащисване. Ръка за ръка с него върви и чувството на облекчение — като това на пълководеца, който е довел трудна битка до победен край или натоварен с тежка и опасна мисия войник, който изведнъж открива, че опасността е преминала, а той все още е жив. Към този емоционален коктейл трябва да прибавим и току-що пръкналото се усещане за собственото величие и неповторимост. Подозренията, че мъжът е нещо повече от обикновен, редови обитател на тази планета, изведнъж са се потвърдили изцяло. Гръдта натежава от самодоволство и общо взето не можем да повярваме, че светът може да ни предложи нещо повече.