— Ама, шефе — намеси се Шилото с очи, блеснали като житни посеви през юли — Аз не съм! Точно тъй, шефе — аз не съм я гепил. Тя е за тебе.
Тази последна реплика накара Джими въпреки нежеланието си да зяпне Шилото с ням респект. В крайна сметка имаше нещо свежо и екстравагантно в начина, по който се пръкваха мислите в така наречения мозък на Шилото. Лошото беше, че той нямаше никакво приложение в обикновеното ежедневие. При различни обстоятелства — да кажем по време на дружеските вечеринки в Колни Хач — подобни изказвания биха направили този момък душата на компанията. Колко приятно биха раздвижили монотонното житие-битие на обитателите на мекооблицованите стаи в лудницата!
— Но, приятелю — продължи Джими с решителен тон, — чуй ме пак. И мисли! Размърдай малко заблатените участъци в главата си! Случайно да се е мернала в главата ти мисълта, че ти и аз сме свързани по някакъв начин в очите на лошите хора в тази къща? Не сме ли нарочени, например, от господин Ексченге, че работим ръка за ръка като родни братя? Смяташ ли, че гореупоменатият господин, бъбрейки си със своя послушен съгледвач на по една цигара, би премълчал очевидния факт? И как предлагаш да процедирам с този благороден служител на Справедливата кауза, който както вече имах веднъж случай да спомена, откак е пристигнал демонстрира такава привързаност, че не се отделя на повече от два метра от мен?
Шилото цъкна с език.
— А, няма що да се косиш за тоя, шефе. С него всичко е наред.
— Наред ли каза? Аха, наред! И какво, ако смея да запитам, те кара да си вадиш такива оптимистични заключения?
— Щото, шефе и двамата шпионина са вън от играта — захили се Шилото и усмивката разполови лицето му. — Да знайш к’ъв майтап, шефе! Двамата си фърлиха по един кютек и единият закопча другия.
Джими печално ревизира мнението си отпреди малко. Дори в Колни Хач този род изказвания щяха да се приемат хладно. Гениите винаги са самотни. Шилото трябваше да премине през живота без да храни някакви илюзорни надежди, че ще срещне сродна душа, същество, чийто мисловни процеси са в синхрон с неговите.
— Верно, шефе — настоя на своето Шилото.
— Ясно, ясно — побърза да го успокои Джими. — Разбирам.
— Стана ей тъй, шефе. Единият арестува другия. Те са дебнели без да чатнат, че и двамата са ченгета. Всеки мислел, че другият иска да гепи диамантите. И сега единият набута другия — в очите на Шилото изскочиха сълзи на неподправено веселие и той целият се разтресе без да може да сдържа повече кикота си — в килера за въглища.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — Джими все пак реши да изслуша докрай съчинението на Шилото. Възможно беше да изчопли някое зрънце истина.
Шилото хихика известно време без да може да обели дума. Най-накрая овладя пристъпа си.
— Ей се’а ше те светна, шефе. Нъл са беше стъмнило следобед зарад оная веявица. Аз са бях вмъкнал в стаята и тършувах за сейфа с камъните. Тъкмо го скивнах и чувам ня’кви стъпки по коридора, ама много тихи и спряха до вратата. „Оле, мамо, надушиха ме — викам си аз. — Туй е сигурно едно от онез, частните ченгета. Сигур ме е проследил и сега идва да ме сгащи.“ Бързо фърлих всичко и буф! — зад пердето. Има едно перде там, дето онзи дъртак си държи купища дрехи. Та скачам аз зад пердето и се кротвам. Чакам да дойде хрътката. Смятах да се изсуля преди да успее да види кой съм. Нъл беше много тъмно. Ако се наложеше, щях да му прасна един в мутрата и дим да ме няма долу.
— И? — заинтригуван попита Джими.
— Та, тоз приятел отвори вратата и аз тъкмо бях готов да скоча отгоре му, когато от другия край на коридора някой се метна на врата му и започна да го души. Веднага чатнах, че е другото фанте. А кажи ми се’а, шефе, не е ли туй най-смешното нещо, дето си виждал някога. По-готско е даже от Кони Айлънд.
— И какво стана по-нататък? — Джими вече беше вътре в сюжета.
— И двамата лупнаха на земята и почнаха здрав кютек. Те не можеха да ме видят и аз не можех да ги видя, ама ги чувах как се налагат. След малко единият явно беше смачкал другия, защото чух няк’во щракване. А пък аз туй щракване много добре го знам. Единият приятел беше закопчал железата на ръцете на другия приятел.
— Да ги наречем А и Б — предложи Джими.
— И тогава чух първото ченге — той запали лампата, щото нъл беше тъмно зарад бурята — да вика: „Хванах те, а. Добре, че не свалях очи от тебе, щото знаех, че готвиш нещо такова. Много внимателно те следях!“ — Познах го по гласа. Беше онзи тъпунгер, дето се представя за камериер на сър Томас. А другия…