Той я погледна умолително. Нямаше нужда от бухалското изражение на дълбоко съмнение върху графската физиономия, за да усети колко неубедително звучи разказът му. Още докато я разказваше нещо дразнеше слуха му. Беше принуден да признае, че ако някога е имало история, която да звучи като небивалица от първата до последната дума, то това е точно неговата.
— Пит, стари друже — заклимбуца глава Негова светлост повече печално, отколкото ядосано, — не е нужно чак толкова да се напъваш. Какъв е смисълът да ни разправяш всичките тия печени-недопечени. Не разбираш ли, че тук си сред приятели. Освен това аз никога не съм имал нищо против тая работа с благородните обири — вземаш от имащите и даваш на нямащите…
Моли рязко се обърна към него и го прикова с такъв поглед, че Спени се почувства като рядък вид пеперуда в хербарий. Затова той преглътна останалата част от лекцията на тема джентълменски обир.
— Какво искаш да кажеш? — извика тя. — Да не мислиш, че не вярвам на всяка дума на Джими?
Негова светлост изхълца изумен.
— Ами, струва ми се, че историята е доста прозрачна. Искаш да кажеш… — но в този момент огнените протуберанси от очите на Моли едва не опърлиха веждите му и той вдигна ръце примирено: — Добре де, добре!
Моли отново се обърна към Джими.
— Джими, аз ти вярвам.
— Моли!
Негова светлост облещи очи като сепнат насред дрямка бухал. За момент го заля вълна на съжаление, че е изпуснал идеалната съпруга. Какви други положителни качества да искаш от момиче, което вярва на всички измислици, които му наговорят. Ако Кати беше чула тия небивалици…
Джими и Моли се гледаха мълчаливо. От изражението на лицата им Негова светлост разбра, че фактът на съществуването му отново е избутан някъде из глухата периферия на съзнанието и на двамата. След което видя как Моли протяга ръце към Джими. Почувства се неловко и отмести поглед.
В следващия момент вратата се отвори и затвори отново. Моли беше изчезнала.
Дванайстият граф Дрийвър отново върна поглед върху Джими. Но той все още не даваше признаци, че забелязва присъствието му.
— Пит, старче… — покашля се Спени.
— А здрасти — възкликна изненадано Джими, изплувайки сепнато от водовъртежа от мисли, вихрещ се в главата му. — Тук ли си още? Всъщност… — изгледа с любопитство той лорд Дрийвър — какво, по дяволите, правиш тук? И защо клечеше зад завесата? На криеница ли си играеше?
Негова светлост не беше от онзи тип бързореагиращи умове, които на секундата могат да ти поднесат някоя страхотна история. Той порови, порови из мозъчните си дебри за нещо подходящо, но много скоро се отказа от безполезните опити. В крайна сметка защо да не си признае? Лорд Дрийвър все още беше убеден, че Джими е прототипът на главния герой от онази пиеса „Скъпа, крадецът иде“. Едва ли щеше да предизвика у него настървено желание да го заклейми и анатемоса, ако му признае истинската причина за присъствието си в стаята на чичо си Томас. Джими беше верен другар, добра душа и щеше да му съчувства.
— Ами стана така… — подхвана хрониката на патилата си Негова светлост.
— Какво! — възкликна Джими, изслушвайки резюмето на събитията от следобеда. — Ти си учил Харгейт да играе пикет? О, бедни ми друже, та той е имал професорска степен още когато ти си щапукал под масата в къси панталони.
Негова светлост се оцъкли насреща му.
— Ама как така? — изфъфли смаяно той. — Ти познаваш ли го?
— Срещнах го в Ню Йорк в Клуба на зевзеците. Едно приятелче, актьор — точно онзи Мифлин, за когото споменах преди малко — го беше довел. Харгейт прибра цяла бала пари точно от пикет. Като имаш предвид, че някои от момчетата там доста поназнайват от тази игра. Не се учудвам, че си го намерил за обещаващ ученик.