Затова дали сър Томас щеше да отговори утвърдително, би могло да се поспори. Той тъкмо беше отворил уста, когато завесата в дъното на стаята подскочи като оживяла и на сцената с глухия плясък на гюлле, метнато от някой юначага, изскочи лорд Дрийвър. Ефектната му поява беше съпроводена и от възмутен кряк.
— Гръм и мълнии!
Нито сър Томас, нито Джими изглежда сметнаха забележката за неуместна. Коментари липсваха.
— Дърт мошеник! — продължи необезпокояван Негова светлост, обръщайки се към сър Томас. — И ти имаше нахалството мен да наречеш „измамник“!
В очите на рицаря на Нейно величество блеснаха някакви искрици живот, но мигновено угаснаха.
— Горкият аз — завайка се самосъжалително Негова светлост. — През всичките тия години ти ме печеше на бавен огън, показа ми какво е Адът приживе, а през цялото това вре ме… О, ако знаех по-рано!
Той се обърна към Джими.
— Пит, братче… аз… по дяволите… не знам какво да кажа. Ако не беше ти… Винаги съм харесвал американците. Ако нямаше такива пичове като тебе и досега нямаше да я има оная Декларация за независимост. Е — Негова светлост се запъти към вратата, — ще отида да видя какво ще каже леля Джулия за цялата тая смехория.
Сър Томас се разтресе като ударен от ток и скочи на крака.
— Спенсър — викна той, — забранявам ти да казваш и дума за това на леля си.
— О! — отвърна му в същата октава лорд Дрийвър — Забраняваш ми?
Сър Томас изпадна в конвулсии.
— Тя винаги ше ми го натяква.
— Обзалагам се, че така ще стане. Но можем да проверим на място.
— Спри!
— Е?
Сър Томас попи потта от челото си и би се учудил, ако поглеждайки я, не откриеше, че е кървава. Той дори не смееше да си представи грандиозната олелия, която би могла да завихри лейди Джулия, въоръжена с истината. В началото страхът тя да не открие безобидната му малка заблуда имаше навика да го държи буден до късно през нощта, но постепенно, убеждавайки се в съвършенството на имитацията, която никой така и не разпозна, неговите кошмари почти изчезнаха. Но не напълно. Дори и в добро разположение на духа съпругата му често имаше върху му хипнотичното въздействие на звероукротител. Затова въображението му изключваше и звука, и картината, пришпорено да си представи дълбините на аристократичното негодувание и презрение, които лейди Джулия щеше да ливне отгоре му в случай като този.
— Спенсър — събра отново сили да изграчи сър Томас, — настоявам да не информираш леля си за случката!
— Какво? Искаш да си затворя устата? Искаш да стана съучастник в тази долна, безобразна измама?
— Я, виж ти, чак тук може да се чуе как ври кръвта на Дрийвърови — подхвърли Джими, придавайки страхопочитание на гласа си.
Лорд Дрийвър направи още една крачка към вратата.
— Спри! — ревна сър Томас с щръкнала от ужас коса.
— Е?
— Спенсър, момчето ми, струва ми се, че не винаги съм се държал добре с теб.
— Струва ми се? Не винаги? Мили Боже! Ако всеки път, когато си се държал с мене като с непослушно хлапе, ми беше давал по една петарка, досега щях да съм най-богатият човек на света. Най-пресният случай е от тази вечер, когато те помолих за няколко скапани лири.
— Сега, като премислих — отреагира веднага сър Томас — щом толкова ти трябват… Колко бяха? Петдесет?
— Бяха двайсет — изрече високопарно Негова светлост, — но повече не ми трябват. Задръж си ги. Ще трябва да спестяваш за нова огърлица.
Пръстите на лорд Дрийвър стиснаха дръжката на вратата.
— Спенсър! Спри!
— Слушам.
— Трябва да поговорим. Не трябва да бързаме.
Сър Томас отново вдигна кърпичката към челото си.