И той изхвърча през вратата, оставяйки господин Макикърн прикован към стола си от най-разнопосочни и бурни емоции.
29
Последният рунд
Бяха изминали едва няколко минути от триумфалното напускане на лорд Дрийвър, когато усамотението на Макикърн отново беше нарушено. Този път посетителят беше непознат за него — мургав, гладкоизбръснат мъж. Той не носеше вечерно облекло, значи не беше един от гостите. Макикърн не успя веднага да го разпознае. Но после си спомни. Беше го виждал в стаята на сър Томас. Беше икономът му.
— Мога ли да разменя няколко думи с вас, сър?
— Какво има? — попита Макикърн, гледайки го строго. Той все още не се беше съвзел от философските наброски на лорд Дрийвър. Умът му като че беше се превърнал в захарен сироп. Съдейки по думите на Негова светлост, доста неща бяха се скроили зад гърба му. Беше му трудно да свикне с мисълта, че Моли го е мамила.
— Какво има? — повтори той отново въпроса си, нетърпелив да се отърве от новия си събеседник.
— Искам да се извиня за натрапването си, но сметнах за редно да поговоря с вас преди да докладвам на сър Томас.
— Да докладвате?
— Нает съм от една частна детективска агенция.
— Какво?
— Да, сър — Агенцията на Раг. Може би сте чувал за нас — съществуваме доста отдавна, специализирали сме се в разводи. Сър Томас ни изпрати писмено искане и шефът се обърна към мен. Бил съм тук и друг път. Задачата ми беше да си държа очите отворени. Сър Томас изглежда нямаше конкретни подозрения към никой от гостите по-специално. И добре, че бях на мястото си, иначе огърлицата на лейди Джулия щеше да я няма вече. Мисля, че свърших добра работа тази вечер.
Той замълча и внимателно изгледа експолицая. Господин Макикърн видимо се развълнува. Би ли могъл Джими да направи опит за покушение срещу диамантите по време на танците? Или пък Шилото?
— Кажете ми — попита той припряно — червенокос ли беше…?
Детективът го наблюдаваше с лукава усмивка.
— Не, не беше червенокос. Изглеждате ми заинтересуван, сър. И аз си мислех, че ще бъдете. Ще ви кажа всичко. Стори ми се подозрителен още когато пристигна. Особено начинът, по който се присламчи в замъка.
Макикърн зяпна. Значи не е бил той единственият, който е прозрял нечисти подбуди в пристигането на Джими в замъка.
— Продължавайте — каза той.
— Веднага предположих, че мотивите му не са особено невинни и познавайки психиката на такива особи, направих извода, че най-подходящият ден за удар ще бъде в деня, когато цялата къща ще бъде пълна с хора и всички от домакините и персонала ще бъдат заети с тях. И бях прав. Целият ден гледах да се навъртам около стаята с огърлицата и най-накрая, както правилно бях предположил, нашият приятел цъфна. Той даже не можа да стигне вратата, когато аз се хвърлих отгоре му.
— Добро момче! Никак не сте глупав.
— Сборичкахме се, но тъй като аз съм добре трениран и знам някои полезни хватки, успях бързо да го закопчея с белезниците и да го заключа в килера.
Облекчението на господин Макикърн беше невероятно. Ако твърденията на лорд Дрийвър бяха верни и Джими наистина беше успял да спечели вниманието на Моли, това щеше да бъде чудодейно спасение в последната минута. С благосклонно изражение той посегна към кутията си с пури и я поднесе на детектива. Пура от собствените му наличности за него беше знак на особено благоразположение и добра воля, а удостоените с отличието не можеха да се похвалят със своята многобройност.
Обикновено жестът му се приемаше от отсрещната страна с почтителна благодарност, но в този случай на щедростта беше отвърнато с потресаващо незачитане на обичая. Точно в момента, в който ексстрашилището на нюйоркските булеварди отваряше кутията, нещо студено и твърдо притисна китките му, придружено от металическо изщракване. Безкрайно потресен той вдигна поглед и видя, че доскорошният му събеседник е отскочил назад и сега го гледаше с победоносна усмивка над барабана на заплашително насочения насреща му револвер.
Независимо дали е невинен или виновен, първата реакция на човека, оказал се с белезници на ръцете, е да се опита да се освободи от тях. Господин Макикърн влезе в яростна схватка с металната верига. От канските напъни на челото му изскочи една тъмновиолетова вена, която заплашваше всеки момент да се разпука като зрял домат.
Отсрещната страна наблюдаваше усилията му с нескрито задоволство. Мятането и ръмженето на заподозрения само потвърждаваха неговата вина.
— Я по-кротко, друже — най-накрая се намеси колегата.
Гласът му върна Макикърн в реалността. Първоначалният шок беше изпуснал от клетката на самоконтрола всички първични инстинкти в него. С неимоверни усилия той успя да възвърне част от самообладанието си.