Джон Макикърн затвори тефтера с доволна въздишка и си запали нова пура. Пурите бяха единственият му личен лукс. Не пиеше, хранеше се просто, а с един костюм караше необичайно дълго. Но никаква страст за икономии не можеше да го лиши от тютюна.
Капитанът остана така, потънал в размишления. Беше доста късно, но не му се спеше. Настъпваше велик момент в делата му. От няколко дни Уол Стрийт претърпяваше един от периодичните си пристъпи на нестабилност. Чуха се слухове и контраслухове, докато най-накрая от бъркотията се изстреляха нагоре като ракета акциите, от които той притежаваше най-голям дял. Тази сутрин ги беше продал и резултатът направо го зашемети. Основният въпрос, който не му излизаше от главата, бе, че моментът най-после е настъпил. Сега вече можеше да предприеме голямата промяна във всеки един момент, когато реши, че това е удобно.
Джон Макикърн пафкаше кълбета дим и се наслаждаваше на тази мисъл, когато вратата се отвори, за да пропусне един бултериер, един булдог и в края на шествието едно момиче с кимоно и червени пантофи.
4
Моли
— Моли, момичето ми! — възкликна полицаят. — Защо не си в леглото? Мислех, че отдавна спиш.
Той я прегърна с великанската си ръка и я придърпа на скута си. Там, на фона на исполинските му габарити, Моли изглеждаше още по-дребна, отколкото беше в действителност. С разпуснатата си коса и с миниатюрните си червени пантофки, висящи на половин метър от пода, тя имаше вид на дете. Като я гледаше, Макикърн не можеше да повярва, че са минали цели деветнадесет години от мига, когато докторът беше повдигнал вежди и го беше упрекнал за едносричния му отклик на новината, че бебето е момиче.
— Знаеш ли колко е часът? — запита я той. — Два.
— И за теб е много късно да седиш тук и да пушиш като комин — отвърна Моли със строг глас. — Колко пури унищожи днес? Представи си, че се беше оженил за някоя, която ти трие сол на главата още щом те види, че посягаш към пурите!
— Когато се омъжиш, никога не мърмори на съпруга си, че пуши. Това да го знаеш от мен — вметна баща й и се усмихна щастливо.
— Скъпо мое татенце, аз никога няма да се омъжа. Ще си стоя у дома и ще ти кърпя чорапите.
— Де да можеше — каза той, като я придърпа по-близо. — Но много скоро ти ще се омъжиш за принц. А сега — бягай обратно в леглото. Късно е, котенцето ми.
— Няма смисъл. Не мога да заспя. Опитвах се с часове. Знаеш ли колко овце преброих… Но вината е на Растъс, хърка страшно силно.
Господин Макикърн изгледа съгрешилия булдог със суров поглед.
— Защо държиш тия зверове в стаята си? — попита строго той.
— За да ме пазят от разбойници, разбира се. Ти не се ли страхуваш от разбойници? Но, татенце, ти си толкова голям, за тебе няма страшно. Само веднъж да ги цапардосаш и готово. А и моите кученца не са зверове. Нали не сте, милички? Вие сте моите ангелчета и умирате от радост, че кака се върна от Англия. Татко, липсвах ли им, докато ме нямаше?
— Заприличаха на скелети. Всички заприличахме на скелети — въздъхна Макикърн.
— И ти?
— Ами да.
— Тогава защо ме изпрати?
— Исках да видиш страната. Хареса ли ти?
— Не ми беше приятно да съм далече от теб.
— Но страната ти хареса, нали?
— Чудесна е.
Мистър Макикърн въздъхна с облекчение — беше изчезнала и единствената възможна пречка за големия прелом.
— Би ли искала да се върнеш в Англия, Моли?
— В Англия? Но аз току-що се върнах.
— Ами ако и аз дойда?
Моли се извърна, за да го погледне в лицето.
— Има ли нещо, татко? Искаш да ми кажеш нещо и аз трябва да знам какво. Казвай бързо или ще накарам Растъс да те схруска!
— Сега, сега, скъпа. Имах късмет с една инвестиция, докато те нямаше и смятам да напусна полицията, за да те отведа в Англия и да ти намеря принц за съпруг — ако това ти харесва.
— Татенце! Това е страхотно!
Тя го целуна.
— Защо си толкова умислен, татко?
— Моли, искам да ти кажа нещо, за което не сме говорили… Аз съм англичанин. Смених си името на Макикърн, защото смятаха, че ще ми помогне в полицията. Но истинското ми име е Форест.
Моли погледна умислено към баща си.
— Защо не си ми казал това досега?
— Страхувах се да не започнеш да задаваш въпроси и да не научиш някои неща.
Тя го погледна въпросително.
— Бях изпратен в Америка — продължи той, — защото ме изхвърлиха от училище за кражба.
Настъпи мълчание. Моли хвана ръката, която обгръщаше кръста й и я стисна.
— Има ли значение какво си направил, когато си бил момче?
Той не я погледна. Бузите му червенееха.