Окото на жабата също е съвсем просто. В човешкото око има много усложнения, които при жабата липсват. Да предположим, че човек влезе в стая, където върху масата има бифтек и пържени картофи; дори да не чува, да няма вкусови усещания и да е загубил способността си да възприема миризмите, той бива привлечен от храната. Очите му се обръщат към бифтека. В окото му има място, наречено „трапчинка“ (фовиа), с което човек вижда най-добре, и точно тази част се насочва към целта. Жабата не прави така; всяка част от окото й е точно толкова добра, колкото и останалите. Или толкова лоша. Защото най-интересното е че, когато жабешкото око улови нещо еквивалентно на бифтека — например бръмбар, достатъчно голям, за да си струва да го погълне, и достатъчно малък, за да не се задави, жабата остава сляпа за друг вид храна; тя забелязва храната само, ако се държи като храна. Наредете около нея най-вкусния пай от кълцани насекоми, който можете да измислите. Тя ще си умре от глад — освен ако наоколо не се мотае някой бръмбар.
Ако анализираме начина на хранене на жабата, можем да си изясним това странно поведение. Жабата заема определена екологична ниша. В живата природа никой не пълни тази ниша със смляно месо. Жабата се храни с насекоми и по тази причина може да види само насекомите. Ако през нейното полезрение премине нещо, което има размера на насекомо и се движи със скоростта на насекомо, жабата не се замисля дали е гладна или не, или пък кое насекомо е най-вкусно. Тя просто го изяжда. След това се връща отново в изчаквателна позиция за следващата жертва.
В лабораторни условия такова поведение може да се окаже гибелно за нея. Жабата може да бъде излъгана със завързано на конец парцалче или тресчица или с нещо, което се движи по съответния начин и има подходящ размер. Тя ще ги изяжда и ще умре от глад. Но в природата подобна измама е невъзможна В природата само бръмбарите се движат като бръмбари, а всеки бръмбар е една вкусна жабешка вечеря.
Не е трудно да се разбере този принцип. Разкажете това на някой по-простичък приятел и той ще възкликне: „О, да, разбирам. Жабата не обръща внимание на всичко, което не прилича на бръмбар.“ Грешка! Жабата не прави нищо подобно. Мозъкът й не елиминира обектите, които се различават от бръмбари. Тя просто никога не ги вижда. Изведете сигнал от очния нерв на жабата, след това прекарайте пред очите й камък — прекалено голям и прекалено бавно — с никакъв инструмент не можете да уловите нервен импулс. Такъв няма. Окото не си прави труда да вижда онова, от което жабата въобще не се интересува. Но ако разлюлеете умряла муха, измервателният уред веднага ще отчете импулса — нервът предава съобщение, езикът на жабата се стрелва и грабва жертвата.
И така, стигаме до киборга. Брадли беше осигурил свързващото звено между сложните рубинени очи и страдащия от болка човешки мозък на Уили Хартнет, брънката, която филтрираше, интерпретираше и преподреждаше всичко, постъпващо във визуалната система на киборга. „Очите“ му виждаха всичко, дори в ултравиолетовата и инфрачервената част от спектъра. Мозъкът не би могъл да се справи с такъв огромен поток от информация. Свързващото звено, създадено от Брадли, редактираше и отсяваше само най-важните битове.
Конструкцията му беше гениална, защото Брадли беше наистина изключително добър в единствената област, в която го биваше. Но самият той не беше там, за да го инсталира. И тъй, историята на света се промени, защото Брад имаше уговорена среща, защото президентът на Съединените щати трябваше да влезе в банята и защото двама китайци — господата Синг и Сун, искаха да вкусят пица.
Джери Уайднър, главният асистент на Брад, наблюдаваше бавния и тежък процес на начално установяване на визуалната система на киборга. Това беше нервна, пипкава работа. Като почти всички процедури, които трябваше да бъдат извършени с Уили Хартнет, тя беше придружена с максимален дискомфорт за него. Чувствителните нерви на клепача отдавна бяха отстранени; в противен случай щяха да се гърчат от болка ден и нощ. Но той усещаше какво става — ако не като болка, то като физически притесняващо чувство, че някой прокарва инструмент с остри ръбове по най-чувствителната част от тялото му. Истинското му зрение беше превключено в режим на изчакване, така че виждаше само мъгляви движещи се сенки. Беше му дошло до гуша. Мразеше всичко.
Лежеше вече повече от час, докато Уайднър и останалите се опитваха да променят потенциалите, разчитаха показанията и разговаряха на своя професионален жаргон. Когато накрая останаха доволни от напрежението на полето на визуалната му система и му позволиха да стане, той неочаквано загуби равновесие.