— Можем да започнем всеки момент, мистър Грифин — разбърза се заместник-директорът. Грифин изкриви устни в усмивка и поклати глава.
— Не преди двамата да се върнат.
Щом Брад и Фрийлинг пристигнаха, всички разговори секнаха.
— Сега вече можем да започнем — изстреля Джед Грифин и в тона му пролича притеснението, споделяно от всички присъстващи. Ние, разбира се, също бяхме притеснени. Грифин не издържаше обзелото го безпокойство и се опита да го сподели със събралите се в залата:
— Вие не знаете — започна той, — колко близо беше току що проектът до прекратяване току-що. Не през следващата година или през следващия месец, не поетапно ограничаване, не спиране. Ликвидиране.
Роджър Торауей свали очи от Брад и насочи поглед към Грифин.
— Ликвидиране — повтори Грифин, — пълно ликвидиране.
Като че ли това му доставя удоволствие, помисли си Торауей.
— И единственото нещо, което го спаси — продължи Грифин, — е тук. — Той пръсна по кръглата маса нагънатите зеленикави листинги на компютърни разпечатки. — Американското общество настоява проектът да продължи.
Торауей усети как сърцето му се сви и едва в този момент разбра колко мимолетна е била надеждата му. За момент бе повярвал в отлагането на проекта.
Заместник директорът се прокашля.
— Доколкото знам, допитванията показваха, е, да речем, апатия по отношение на нашата работа.
— Предварителните резултати бяха такива, вярно е — поклати глава Грифин. — Но когато всичко приключи и компютърът изведе крайните резултати, се получи силна обществена подкрепа. Достатъчно реална, както мисля, че казват статистиците. Хората искат американец да живее на Марс. Така беше допреди последното фиаско. Един господ знае какво биха казали сега, ако се разчуе. Правителството няма нужда от безславен край или от нещо, което да го оправдава. Необходим е успех. Не мога да ви кажа колко много зависи от това.
— Доктор Фрийлинг — каза заместник-директорът.
Фрийлинг се изправи.
— Уили Хартнет почина от удар. Пълният доклад за смъртта се печата в момента, но това са изводите от него. Няма свидетелства за хронични увреждания; при неговата възраст и физическо състояние не бих могъл да очаквам такова нещо. По всичко личи, че е било травма. Прекалено високо напрежение за кръвоносните съдове в мозъка, на което те не са могли да издържат — той се втренчи във върховете на пръстите си. — Оттук нататък започват догадките — продължи Фрийлинг, — но това е най-доброто, на което съм способен. Ще потърся консултация от Риплингер в Йелския медицински университет и от Анфорд…
— По дяволите — изръмжа Грифин.
— Моля? — Фрийлинг загуби самообладание.
— Никакви консултации с когото и да било, без да е преминал пълна предварителна проверка от службата за сигурност. Нещата не търпят отлагане, доктор Фрийлинг.
— Е, добре… тогава ще трябва сам да поема отговорността. Причината за травмата са прекалено многото входни сигнали. Той е бил претоварен. Не е могъл да ги обработи.
— Никога не съм чувал нещо подобно да причини удар — усъмни се Грифин.
— Напрежението трябва да е ужасяващо. Но се случва. А тук имаме работа с нов вид стресова ситуация, мистър Грифин. Това е като… е, ето една аналогия. Ако заведете дете с вродена катаракта на лекар, той би могъл да я отстрани.Но трябва да направите това преди да е достигнало възрастта на пубертета — преди да е престанало да расте, физически и интелектуално. Ако не успеете, по-добре ще бъде да оставите детето сляпо. Деца, чиято катаракта е била отстранена след тринадесет-четиринадесет годишна възраст, според според статистическите данни, представляват интересен феномен. Те са се самоубивали преди да навършат двадесет години.
Торауей се опитваше безуспешно да следи разговора. Отпусна се, когато заместник директорът го прекъсна:
— Не виждам какво общо има това с Уили Хартнет, Джон.
— Тук също става дума за прекалено много входни сигнали. В случая, при децата с оперативно отстранена катаракта, се получава дезориентация. Те внезапно започват да получават сигнали, за които нямат изградена система за обработка. Ако зрението им е наред по рождение, делът от мозъчната кора, където се обработват визуалните сигнали, създава своя процедура и методи за обработката, предаването и интерпретирането им. Ако ли не, такива методи не се развиват и става прекалено късно да бъдат създадени. Смятам, че проблемът при Уили е бил, че му подавахме много сигнали, за обработването на които не е имал механизъм. Нямало е как мозъкът му да си създаде такъв. Заливали са го вълни от информация и напрежението е предизвикало спукване на кръвоносен съд. Смятам, че това ще се случи и с Роджър, ако направим същото с него.