Грифин изгледа навъсено Роджър. Торауей се прокашля, но не каза нищо. Какво ли можеше да каже.
— Накъде биеш, Фрийлинг? — попита Грифин.
— Само ви обяснявам къде е проблемът — поклати глава докторът. — Открих грешката, някой друг би трябвало да реши как може да се поправи. Не смятам, че може да се поправи. Поне не по медицински път. Мозъкът се е развил като радиоприемник. Сега му подаваме телевизионни картини. И той не знае какво да ги прави.
През цялото време Брад си драскаше нещо, вдигайки от време на време поглед, изпълнен с интерес. Сега той отново сведе очи над тефтера си, записа нещо, замислено го прегледа и отново започна да пише, докато вниманието на всички присъстващи се насочи към него.
Накрая заместник-директорът попита:
— Брад? Топката май е в твоята градина.
Брад вдигна глава и се усмихна.
— Това е проблемът, върху който работя.
— Съгласен ли сте с доктор Фрийлинг?
— Без съмнение. Той е прав. Не можем да подаваме необработени сигнали към нервна система, която няма системи за транслирането и обработката им. Тези механизми не съществуват в мозъка, не съществуват в ничий мозък, освен ако не вземем дете веднага след раждането му и не го подложим на обработка така, че мозъкът да развие това, което ни е необходимо.
— Нима предлагате да изчакаме ново поколение астронавти? — запита Грифин.
— Не. Предлагам да изградим такива вериги в Роджър. Няма да се ограничим само с изходни сигнали от сензорите. Филтри, транслатори — начини за преработка на входните сигнали, на образите, получени при различни дължини на вълните от спектъра, усещането за движение от новите мускули — всичко. Вижте, нека се върна малко назад. Знае ли някой от вас за Маккълох и Летвин и експеримента с окото на жабата? — Той огледа присъстващите. — Сигурно ти, Джони, знаеш, и може би още един-двама. По-добре да го разкажа накратко. Рецепторната система на жабата — не просто окото, а всичко свързано с визуалните възприятия — филтрира това, което не е важно. Ако пред окото на жабата премине бръмбар, окото го възприема, нервите предават информацията, мозъкът реагира и насекомото бива изядено. Ако, например, пред жабата падне малко листо, тя не го изяжда. Тя не решава да не го яде. Тя просто не го вижда. В окото се формира образ, но тази информация се отстранява, преди да достигне до мозъка. Мозъкът никога не узнава какво е видяло окото, защото не се нуждае от това. Просто за жабата не е важно да знае дали пред нея има листо или не.
Роджър следеше разговора с голям интерес, но някак не го разбираше.
— Почакай — попита той. — Аз съм доста по-сложен — искам да кажа, човек е много по-сложно устроен от жабата. Как би могъл да решиш какво „имам нужда“ да видя?
— Нещата, от които зависи животът ти, Роджър. Имаме много информация от Уили. Смятам, че можем да се справим.
— Благодаря. Щеше ми се да беше малко по-сигурен.
— О, достатъчно съм сигурен — захили се Брад. — Това не ме завари напълно неподготвен.
— Искаш да кажеш, че остави Уили да мине напред и… — гласът на Роджър беше изтънял и едвам излизаше от свитото му гърло.
— Не, Роджър! Ела на себе си. Уили беше и мой приятел. Смятах, че коефициентът на сигурност ще е достатъчен поне да го запази жив. Сбърках и сега съжалявам толкова, колкото и ти. Но ние всички знаехме, че съществува опасност системите да не работят правилно.
— Това, — забеляза Грифин мрачно, — не беше отразено ясно в докладите ви.
Заместник-директорът се опита да отвърне нещо, но Грифин поклати глава.
— Друг път ще се върнем към този въпрос. Какво предлагаш сега, Брадли? Ще филтрираш част от информацията ли?
— Не само ще я филтрирам. Ще я подредя и транслирам така, че Роджър да успее да я обработи.
— А какво ще кажеш за думите на Торауей — човек е по-сложна система от жабата? Това правено ли е някога с хора?
За учудване на всички Брад се захили, той беше подготвен за такъв въпрос.
— Между впрочем, да. Преди около шест години, преди да дойда тук — бях все още аспирант. Взехме шестима доброволци и изпробвахме рефлексите според Павлов. Палехме ярка светлина пред очите им и едновременно включвахме и електронен звънец, с тридесет импулса в секунда. Е, когато в очите ти блесне ярка светлина, зениците се свиват. Това е несъзнателно действие. Не може да се симулира. Това е реакция на светлинното въздействие, нищо повече от способност, получена в резултат на еволюцията, за да се предпази окото от силната слънчева светлина. При такава реакция, в която се включва автономната нервна система на човека, трудно се постига условност. Но ние успяхме. Когато това стане, рефлексът се установява много твърдо. След, мисля че бяха триста опита с всеки доброволец, можахме да фиксираме реакцията. Всичко, което трябваше да се направи, беше да се включи звънецът и зениците се свиваха до размера на точица. Следите ли мисълта ми до тук?