Никой не се боеше, че новото тяло на Хартнет може да се окаже прекалено слабо за стресовете, на които щеше да бъде подложено. Той вече вдигаше тежести от 250 килограма. Когато наистина достигнеше Марс, щеше да може да носи повече от половин тон.
В някои отношения на Земята Хартнет беше по-отвратителен, отколкото би изглеждал на Марс, тъй като телеметричното устройство,с което беше обкичен, бе чудовищно като самия него. Сензори за пулса, температурата и кожното съпротивление прилепваха към плещите и главата му. Сондите преминаваха през яката изкуствена кожа и измерваха вътрешните му потоци и съпротивления. Предавателните антени се разперваха зад гърба му като селска метла. Всичко, което ставаше в него, се измерваше, кодираше и предаваше на високоскоростни широколентови записващи устройства.
Президентът шушнеше нещо. Роджър Торауей без да иска се ослуша и хвана края:
— … чува какво си говорим тук?
— Не, докато не се включим в комуникационната му система — отвърна генерал Скейниън.
— А-ха — провлечено промърмори президентът, но каквото и да беше искал да каже, щом киборгът не можеше да го чуе, си остана неизказано. Роджър усети вълна от съжаление. Самият той внимаваше какво говори, когато киборгът можеше да го чуе, и цензурираше думите си дори когато Хартнет не беше наблизо. Не беше справедливо някой, който е пиел бира и е играл с децата си, да изглежда тъй противно. За него всички уместни и безобидни на пръв поглед приказки можеха да се окажат оскърбителни
Киборгът като че искаше да продължи движенията си безкрайно като метроном, но броенето — „едно и две, едно и две“ престана и той също спря. Изправи се методично и доста бавно, като че упражняваше нова танцова стъпка, и с рефлекторно действие, което вече нямаше никакъв смисъл, изтри с грапава длан гладкото пластмасово безвеждо чело.
В мрака Роджър Торауей се премести така, че да наблюдава по-добре характерния профил на президента. Дори само по силуета можеше да се види, че той леко се намръщи. Роджър обхвана с ръка кръста на жена си и си помисли какво ли би било да си президент на триста милиона американци в този несигурен и коварен свят. Мощта, която имаше човекът в тъмнината пред него, му даваше възможност да засипе с бомби и най-отдалечения кът на света за не повече от 90 минути. Това беше мощта на войната, мощта на наказанието, мощта на парите. Президентската мощ беше основният фактор, извадил на бял свят проекта „Човек плюс“. Финансирането никога не бе обсъждано в Конгреса, където бяха известни само основните насоки на този проект. Актът, с който се разрешаваше започването на проекта бе озаглавен: „Разходи за осигуряване на възможности за допълнително изследване на Космоса, определени от президента“.
— Господин президент — обърна се към него генерал Скейниън, — командир Хартнет би се радвал да ви покаже някои от възможностите на своите протези. Вдигане на тежести, висок скок. Всичко, каквото пожелаете.
— О, той вече поработи достатъчно — усмихна се президентът.
— Така е. Тогава нека продължим, сър. — Той прошепна нещо в микрофона за връзка и отново се обърна към президента. — Днешният тест се състои в разглобяване и отстраняване на късо съединение в комуникационния блок при полеви условия. За тази работа даваме седем минути. Екип от наши механици, който работи с всичките си инструменти в лабораторни условия, извършва тази операция средно за пет минути, така че ако командир Хартнет се справи в рамките на оптималното време, това ще бъде доказателство за чудесно владеене на двигателните функции.
— Да, разбирам. Какво прави той сега?
— Просто чака, сър. Ще повишим налягането в помещението му на сто и петдесет милибара, така че да може да ни чува и да говори малко по-лесно.
— Смятах, че имате оборудване за провеждане на разговор с него и при пълен вакуум — каза президентът остро.
— Е, да, сър, имаме. Но имаме и някои проблеми. В момента основните ни комуникационни възможности при нормални марсиански условия са чрез визуален контакт, но очакваме и системата за гласова връзка да проработи скоро.
— Да, и аз се надявам — каза президентът.
На етажа на лабораторията, тридесет метра под залата, в която се намираха, един аспирант, работещ като лабораторен асистент, отвори вентила към контейнера с нормалната за Марс газова смес. Постепенно налягането нарастваше, чуваше се остро, но все по-силно съскане. Увеличаването на налягането до 150 милибара не помагаше по никакъв начин на функциите на Хартнет. Новото му тяло игнорираше повечето от факторите на околната среда. Еднакво добре се чувстваше и сред ветровете на Арктика, и в пълен вакуум, и в мъглите на екваториалния ден на Земята, при налягане 1080 милибара и висока влажност. Навсякъде и при всички условия се чувстваше еднакво комфортно. Или еднакво некомфортно, тъй като Хартнет беше съобщил, че новото му тяло го боли, щипе и прежулва. Можеха просто да отворят цялата клапа и да вкарат вътре всичкия газ, но след това трябваше отново да го изпомпват за следващите тестове.