Гордън Диксън
Човек
Властелинът на Централният свят Дънбар си нямаше име, но и нямаше нужда — Негово Величество и Прелест не се подчиняваше на правилата на човешката раса. Пък и той изобщо не бе чувал за същества, наречени „човеци“.
Ден подир ден той седеше на нещото, което на човешки език бихме нарекли трон, и пред него минаваха представители на различните раси, които имаха работа на тази планета. Така Властелина усещаше пулса на живота около себе си, макар да не обичаше да го въвличат в тази суетност, наречена „живот“.
В един от тези напълно неразличими дни, по някаква напълно необяснима причина той си спомни за младостта си, представи си град, голям колкото самата планета и останалите пет планети на Империята. Да, Той управляваше тази Вселена, никой друг. Не, „управлява“ не е точна дума; може би по-точната е „притежава“. Точно както притежава пръстена със скъпоценния камък на кутрето си.
По едва забележимо движение на същия този пръстен висок мъж от неговата раса се раздвижи иззад трона. Устните върху зеленикавото равнодушно лице на Властелина леко помръднаха и в тронната зала се чу тих шепот:
— Времето тече. И нищо не е вечно под слънцето. Макар че… абе няма ли нещо ново?
— Господарю! — прошепна камерхерът на ухото му. — Откак за последен път питахте, с поданиците ви не се е случило нищо ново. Ако не броим това, че в тронния град пристигна същество от непозната до днес раса. То не направи жертвоприношение пред Светилището на Пурпура, но във всичко останало се държи както подобава.
— Отказът за жертвоприношение не е ли нещо ново?
— Не, господарю, просто една нищо не означаваща небрежност — осмели се да отвърне камерхерът. — Вече много поколения Светилището на Пурпура е само символ. Жертвоприношението е общоприет обред само в нашия космодром. Чужденците почти винаги забравят да запалят свещите на куба пред Пурпура.
Властелинът мълча дълго.
— А как се нарича тона провинение? — Властелинът за пръв път задаваше такъв въпрос.
— Според древните закони, това провинение се наказва със смърт — отговори камерхерът. — Но вече стотици години смъртната присъда е заменена с незначителна глоба.
Властелинът отново мълча дълго.
— Древните традиции са по своему ценни — рече накрая той. — Ако се припомнят, ще се окажат като нови. Нека древното наказание отново влезе в сила!
Властелинът направи движение с пръстена и камерхерът се отдалечи.
След много дълго време Властелинът помръдна глава, за да види собствения си образ в огледалото. И видя създание, седнало на трон; от яката на някаква много блестяща дреха се показваше тънка шия, удължена глава с едва различими черти на лицето, процеп на уста без устни, лека изпъкналост вместо нос и напълно обезкосмен зеленикав череп. Само златистите очи бяха огромни и прекрасни. Но нито в тях, нито върху лицето бе изписана някаква емоция. Съществото, което гледаше от огледалото на Властелина, беше на около хиляда години и щеше да живее вечно, докато някаква нещастна случайност не прекъсне битието му или докато на самия Него не му омръзне да гледа този никакъв свят.
Не знаеше какво е болест, не бе усещал нито глад, нито студ, нито лишения. Не знаеше какво е страх, самота, омраза, любов… Макар че… може би тогава… в онази дълбока древност… Тогава беше млад и се опитваше да постигне нещо в живота. Може би… тогава… Но не помнеше какво, беше го забравил.
Сега се взираше в огледалото, защото беше загадка, вечна загадка за самия себе си. Но тя му беше напълно достатъчна да забрави страданието около собственото си съществуване.
Върху лицето на Уил Мейстън имаше множество ситни бръчици, доказателства за страстния и уморителен живот, посветен на космическия бизнес. Бръчките изчезваха в онези редки случаи, когато се завръщаше на Земята да навести жена си и двете си деца. А беше само на двайсет и шест години.
Беше чувал за Дънбар от междузвездните търговци кияка — трътлести същества с лъвски глави. Оказа се, че Дънбар е космическата Мека, където пристигат не само поклонници, но и много стоки от свръхцивилизованите центрове на Галактиката.
Уил беше пристигнал сам. Беше първият земянин, стъпил в Империята. Кияка се отнасяха доброжелателно с него и му обясниха всичко, което трябва да знае за космодрома Дънбар. Но бяха забравили да му споменат за Светилището на Пурпура, може би защото глобата беше нищожно малка.
Кал Дон, агентът на кияка в Дънбар, гостоприемно посрещна Уил в дома си. Разговаряха за бизнес на свободния звезден език, когато диалогът им беше прекъснат от писклив глас — идваше от стените и бе на непознат език. Кал Дон изслуша, отговори и обръщайки към земянина лъвската си глава, рече: