— Трябва да слезем долу.
В гостната на първия етаж ги очакваха двама от местната раса, облечени в къси черни туники със сребърни колани. Държаха в ръце малки сребърни пръчици.
— Непознати чужденецо — произнесе единият на езика на свободните търговци. — Съобщаваме ти, че си арестуван.
Кал Дон започна бързо да обяснява нещо на своя език. След малко двамата служители се поклониха и излязоха. Тогава Кал Дон се обърна към Уил:
— Вие сте мой гост и аз съм длъжен да ви закрилям. Сега трябва да идем при един мой познат, който е много по-влиятелен от мен в Тронния град.
Докато пътуваха с малкия всъдеход, Кал Дон обясняваше ритуалите, свързани със Светилището на Пурпура. Полицаите имаха заповед да арестуват земянина, но не го правеха — кияка бе убедил служителите на закона, че земянинът непременно ще се появи в полицията, ако след проверката се окаже, че заповедта за арест не е грешка.
След време се оказаха в стая, обзаведена с масивни мебели. От дълбоко кресло се надигна високо кльощаво същество с по шест пръста на ръцете.
— Вие сте мой гост, Кал Дон — възкликна той пронизително на езика на търговците. — Добре дошъл и на госта на моя гост. Какво е неговото име?
— Казва се Уил Мей… — и като не успя да го произнесе правилно, Кал Дон завърши: — Меутцън.
— Добре дошъл, Меутцън — повтори стопанина. — Аз се казвам Авоа.
Кал Дон разказа за случилото се. След като го изслуша внимателно, Авоа успокои госта си:
— Елате утре.
На другата сутрин те отново отидоха при Авоа, който ги прие също толкова радушно. Кал Дон и Авоа дълго разговаряха на езика на света Дънбар. Когато свършиха, Кал Дон се обърна към Уил:
— Съжалявам много, но моят приятел не може да направи нищо. Съвсем случайно Властелинът е научил за вас и точно толкова случайно изборът е паднал върху вас, приятелю.
— Аз обаче съм ваш гост — спокойно отвърна Уил.
Авоа все пак успя да уреди аудиенция.
Всъдеходът докара Кал Дон и земянина до двореца. Кал Дон остана да чака на терасата, а Уил въведоха в тронната зала.
Като се огледа, той забеляза в противоположния край на залата подиума, на който седеше Властелина. Уил тръгна към него, а тълпата наоколо млъкна. Уил спря пред стражата до трона и се обърна към високата фигура с плешив зеленикав череп:
— Не съм имал намерение да извършвам никакво престъпление във вашия свят — започна той.
— Властелина знае това — намръщено отвърна камерхерът.
— Дошъл съм тук по работа. Същата, заради която идват същества от различни светове. Без Дънбар не може да се търгува, но и Дънбар би бил нищо без търговията — прав ли съм? Следователно, ако чужденците трябва да уважават законите и обичаите на Дънбар, то и Дънбар би трябвало да уважава живота и обичаите на тези, които идват тук. Нима смъртта е справедливо назакание…
Уил млъкна, защото Властелина се размърда и се наведе почти до лицето му.
След почти цяла вечност той каза:
— Няма да умреш… ще живееш. И когато изпратя някого, ще идваш тук да си поговорим.
Уил се взря в неговото нечовешко лице.
— Ти ми даде повод — продължи Властелина, — но поводи не съществуват. Съществувам само Аз. Аз съм отговорен за всичко в този свят. Един мой жест, нищо повече — и всичко в този свят се задвижва. По такъв жест бе възстановено задължението да се покланяте на Светилището. Смъртта ти беше неизбежна. Но когато влезе, у мен се появи друго желание. Реших да не умреш. Реших, че можеш да бъдеш интересен и в бъдеще. А щом Аз съм решил, че ще си ми интересен в бъдеще, значи така и ще бъде. Живей… засега… Днес ти показвам какво си ти в сравнение с Мен. Взех си създание, което дори не принадлежи на моя народ, и го заставих да разбере, че то си няма нито собствен живот, нито собствена смърт, нито дори собствени желания освен онези, които зависят от Моята воля. Не се страхувай. Аз убих твоето „аз“, но също Аз заповядах да се роди друго същество, което ще продължава да живее в твоето тяло. Едно създание, което ще ходи по земите на моя свят още много, много години. Но то ще е вече създание, което ми принадлежи.
Неочаквано Уил чу собствения си глас в неистов крясък на безсилна ярост, после плисна съдържанието на поставения върху масата съд върху неподвижното лице със стъклени златисти очи.
Вълна от вопли пролази в тронната зала.
Властелина не мръдна. Течността от лицето му започна да се изпарява, но не промени изражението си и не повдигна пръст.
Продължаваше да гледа Уил в упор.
Мейстън се обърна и пое към другия край на залата под погледа на изумените граждани, застинали във вкаменено мълчание.