Човек търси Бог
Моят флирт с божественото
Ерик Уайнър
На корицата:
В продължение на десет години Ерик Уайнър е чуждестранен кореспондент на Националното обществено радио на САЩ. Работил е в Ню Делхи, Йерусалим и Токио, правил е репортажи в повече от 40 страни. Бил е кореспондент за HOP в Ню Йорк, Маями, във Вашингтон, окръг Колумбия, бил е репортер на „Ню Йорк Таймс". Негови материали са публикувани в Los Angeles Times, Slate, The New Republic и др. Автор е на книгите География на блаженството: Един мърморко търси найщастливите места на света и Човек търси Бог: Моят флирт с божественото.
Осъзнал за пръв път неумолимия факт, че е смъртен, Ерик Уайнър е изправен пред въпроса, който му задава в болницата една медицинска сестра: „Открихте ли вече своя Бог?“ Агностикът Уайнър потегля на пътешествие по света, обикаля Непал, Турция, Китай и Израел, среща се с различни религиозни общности в Лас Вегас, като анализира различните религиозни принципи и се опитва да разбере за себе си божественото.
Изпъстрена с неповторимия хумор на автора, книгата прави опит да отговори на въпроси като кои сме, откъде идваме, какво става, когато умираме. Един информативен, задълбочен, но също така вълнуващ и много забавен опит.
„Книга на месеца... Въздействието на това поклонническо пътешествие идва най-вече от личностите, с които Уайнър се среща - информирани, пламенни и неповторими, които вечно съмняващият се, но и дълбоко заинтригуван автор следва в една загадъчна и магическа обиколка, хвърляща светлина върху пътя ни - и земен, и духовен.“
(National Geographic Traveler)
„По време на това чудно и забавно пътуване, сред кипежа на интелекта и самоироничния хумор на Уайнър изплуват скъпоценни и универсални истини. Той успява да сдържи неверието си достатъчно дълго, за да стане свидетел на истории за божествени чудеса - възможност, която има всеки от нас.
(Booklist (Starring Review)
на Шарън
„Вярата наистина е донкихотовска. Тя е абсурдна. Нека го приемем. Нека допуснем всичко!“
Мигел де Унамуно1
Въведение
Неудобен въпрос
Много хора недолюбват болниците, но аз направо не ги понасям. Може би защото баща ми беше лекар, онколог и когато бях малък, ме мъкнеше със себе си на визитации. Паркираше ме в закусвалнята – флуоресцентно чистилище, смърдящо на прегоряло кафе и страх - и отиваше да види пациентите си. „Връщам се след 20 минути“ – така казваше. Появяваше се след час-два с извинително изражение.
Един от пациентите му умрял. Те винаги умираха. При това все в болници. И така осемгодишният ми мозък стигна до заключението, че ако просто избягвам болниците, никога няма да умра. Желязна логика. И като изключим счупения ми крак, когато бях на 17, успявах да я следвам.
До една топла августовска вечер, немного отдавна, когато се озовах в спешното отделение. Закара ме Майкъл, мой приятел, а аз седях до него превит на две от болка. Първо си мислех, че е стомашно неразположение, но не приличаше на нито едно от предишните ми. Направиха ми снимки на рентген и скенер и след няколко дълги минути дежурният лекар влезе в стаята с мрачно изражение. Нещо не било наред, какво обаче, той не можел да каже точно. Угрижените бръчки по лицето му ме хвърлиха в паника. Хирургът вече бил на път. Наложило се да прекъснат вечерното му празненство, добави докторът, наслагвайки пласт вина върху ужаса ми. „Просто изчакайте тук“ - заръча ми, сякаш се бях засилил нанякъде с тръбичка, забодена в едната ми ръка, и загърнат в болничен халат, макар че „загърнат“ беше силно казано, а и „халат“ впрочем. Почти нищо не ме делеше от мразовития стерилен въздух в стаята.
Треперех, донякъде от студ, най-вече от страх. Дали е рак? Нещо по-лошо? Какво би могло да е по-лошо от рак? Все нещо трябва да има. Размишлявах над това, когато в стаята влезе сестра. Беше на моите години и съдейки по акцента й – родом от Карибите или може би Западна Африка. Наведе се към мен, за да ми вземе кръв, и вероятно надуши страха ми, защото се спря, доближи се до ухото ми и каза бавно и отчетливо нещо, което никога няма да забравя: „Намерихте ли вече своя Бог?“ Беше един от онези моменти, когато на ума му трябва доста време, много повече от обикновено, за да догони ушите.
Дали вече съм намерил своя Бог? „Защо?“ - попитах, след като отново можех да дишам. – „Да не би скоро да трябва да се срещам с Него? Видяхте ли снимките ми от скенера? Знаете ли нещо?“