„Вкарайте малко живот накрая - илаллАХ, - за да изкарате тоя гняв.“ Така и правя и действително откривам огромния резервоар от гняв, с който разполагам.
След като приключваме със зикър, а стаята потъва в уютна тишина, долавям движение някъде зад мен. Извъртам се и виждам една жена - Мериам, „пазител на бивака на сърцето“.
Върти се като... дервиш. Какъвто си е. Чувал съм за това, но не го бях виждал. Спира дъха ми, поне каквото е останало от него. Тя се върти ли, върти, сякаш би могла да продължи завинаги. Роклята й се развява като диск, но стъпалата й остават приковани към пода. Въртенето, както суфиите наричат тази практика, е вид зикър, вид припомняне. Динамична молитва.
Поразен съм. В този момент решавам, че ще го направя. Без значение какво ще ми коства, ще се въртя.
На петия ден в суфисткия лагер откривам, че съм се държал за ръце грешно. Някой ми обръща внимание, че пръстите ми са преплетени неправилно. Много мило, но все пак е смущаващо. Защо не казаха по-рано? По някаква причина това ме изкарва извън релси. Трябва да се махна оттук. Не мога повече. Вече не понасям държането за ръце и прегръщането, безглутеновата храна и саморегулиращите се кръгове, измислените имена, косата мелба, културния релативизъм27 и пълната, абсолютна липса на ирония. Чувствам се неопределено депресиран, което всъщност си е тавтология. Всяка депресия е неопределена. Ако имаше специфична тъга, щяхме да я почувстваме, да я анализираме и да караме нататък. Депресията е заседнала тъга. Не знам как да я прокарам, и наистина не бих отказал едно, така че питам някого. Къде е виното? Нали се сещате, да пием с възлюбения и прочие?
„Човече, това беше метафора“ - казва той. Значи, за протокола, аз съм голям почитател на метафорите, огромен. Обичам ги, както тюлен обича риба, както котка обича мишки, както... е, схванахте за какво иде реч. Метафорите обаче не се пият. Не се завихрят в чашата, плътни и отлежали, с лек аромат на плод. И приемани в умерени количества, не биха ви сгрели отвътре. Дори трезвомислещият Уилям Джеймс признава ползата от спорадичното опиянение: „Трезвеността смалява, разграничава и казва „не“; пиянството уголемява, обединява и казва „да“. Всъщност то е великият стимулатор на функцията „да“ в човека“. Да! И единствено истинска чаша вино, не метафорична, може да ни помогне да постигнем това блажено състояние. Освен това суфи лагерът се оказа значително повече лагер, отколкото суфи. Тези деца на 60-те са внесли ислямския суфизъм, извлекли са частта със суфи, поне някаква нейна версия, и до голяма степен са разкарали частта с исляма. Готовият бъркоч е живописен, забавен и достатъчно безобиден. Ала суфизъм ли е?
Ню ейдж движението си има начин да превръща дори най-здравите древни традиции в каша. Религиите са като националните кухни. Пътуването им се отразява зле. Разводняват се, разреждат се и току-виж се оказало, че нагъваш духовния еквивалент на чоу мейн28. Не, трябва да стигна до източника. Но къде точно? Суфиите действат в десетки страни. След известно ровене се спирам на Турция. Турция е мястото, където Руми, ислямският поет лауреат, е съчинявал стиховете си. Турция е мястото, където избягали въртящите се дервиши. И чувам, че турското вино не било никак зле. Да, ще отида в Турция.
На следващата сутрин, докато всички са заети да заявяват сърцата си, освобождавам стаята. Пускам си Джим Морисън, усилвам го и този път чувам текста правилно: „Не ме ли обичаш до полуда?“. Няма друг Бог освен Бог. „Не я ли искаш отчаяно?“ Няма друг Бог освен Бог. Свивам по тихоокеанската магистрала, включвам си айфона. Връзка, най-накрая.
Пристигам в Истанбул. Вали. Едър променлив дъжд, различен по количество и качество от тези у дома. Пада на тежки и широки пелени, сякаш всяка капка изнемогва под толкова много история. Дъждът поема бремето й, за да облекчи от него града. Истанбул добре се справя с историята си. Византийска катедрала се е изтегнала непретенциозно между четиризвезден хотел и „Макдоналдс“. Калдъръмени улици се гушат покрай магистрали с четири ленти. Противоположности, съжителстващи с лекота.