Името „Истанбул“ според едно от обясненията произлиза от недоразумение. След завладяването на Константинопол през 1453 г. турски войници попитали група гърци къде отиват. Istimbolin, тоест „към града“ - отговорили гърците. Така се родил „Истанбул“. Градът продължава да работи с недоразумения и в това се крие неговата гениалност. Външният човек не може да разгадае Истанбул. Дали е европейски или азиатски, религиозен или светски, древен или модерен? На Истанбул, разбира се, му е все тая, смее се на клишето, описващо го като „град на контрасти“, колкото вярно, толкова и безсъдържателно. Всеки голям град, дори привидно монолитният Токио, е град на контрасти. Величието на един град зависи от това как той съвместява тези контрасти. Истанбул се справя, като не изключва нищо и намира скрита стойност у всичко. Нищо чудно, че поетите обичат града. Кръстопътищата са най-добрата муза.
Регистрирам се в хотела и се отправям директно към бара. Според мен никое пристигане не е изконсумирано докрай без поне едно питие в бара на хотела. Тази вечер си поръчвам две, може би три, като компенсация за въздържанието в Калифорния и за тежката задача, която предстои. Искам да се науча да се въртя като дервиш. Искам да открия „истинския“ суфизъм, не някаква шаренка версия. И най-вече искам да се измъкна от сгъстяващата се депресия. Вече не пулсиращо присъствие, а постоянен обитател, неканен гост, който не ще да си ходи, но отказва и да заяви намеренията си. Тази гостенка излиза извън границите на метафората; тя притежава действителни физически качества, тегло и маса.
Мисля, че проблемът се корени в страха ми от смъртта. Приятелите ми смятат, че е ирационален. Грешат. Моят страх от смъртта е напълно рационален. Ще умра. Това е факт. Че не знам точно кога и как, хич не ме утешава. Простичко казано, откачам при мисълта, че няма да съществувам. Не знам как хората стават сутрин от леглото, знаейки, че с всеки 24 часа се приближаваме към несъществуването. Теологът Пол Тилих определя неврозата като „начин да избягаш от небитието, като избягваш битието“. Прав е. Неврозата е душевно чистилище, което разпъва жертвите си между болката и облекчението. И ги изтощава. Грижата и храненето на любимата ми невроза ме оставят с все по-малко енергия за каквото и да било друго. За семейството ми например. Каквото и да съм постигнал, ставало е въпреки мен, не заради мен. Това трябва да се промени и нямам предвид тесния циничен смисъл, който предлага Фройд. Не искам да превърна неврозата си в „обикновено нещастие“, както предписал добрият лекар, а в нещо друго. Нещо повече.
Интериорът е минималистичен и изцяло бял. Столът ми е от твърда пластмаса и се върти. Ако не беше гледката на Босфора, яростно разпенен отвъд френските прозорци, спокойно можеше да съм в Лос Анджелис или Ню Йорк. Разгръщам биографията на Руми от Лесли Уайн. Барманът забелязва и кима одобрително. „Велик човек“ - казва, раздрусвайки мартини.
Седемстотин години след смъртта си Руми си остава рок звезда и всеки иска парченце от него. Турците твърдят, че Руми е техен, тъй като е прекарал по-голямата част от живота си тук. Афганистанците настояват за същото, защото е роден там. Народът на Иран (не правителството) също има претенции, понеже Руми е писал на персийски. За щастие има достатъчно Руми за всички. Толкова е бил продуктивен и преливащ от сърце.
Суфиите казват, че всеки ученик има нужда от муршид, водач. Моят водач до Руми и света на турския суфизъм е Дилек, приятелка на приятел. Струва ми се идеална за целта. Знае как да се оправя из различните тарики (пътища) на суфизма, и от години следва един от тях. Оказва се и истински екскурзовод по професия, а това, както се убеждавам скоро, е не само дълбоко символично, но и полезно, докато се мъча да разгадая всичката тази история или се пазарим за цената на килим.
Следващото утро се зазорява тъмно и дъждовно, вятърът брули Босфора с отявлена жестокост. Дилек и гаджето й Тан, професионален баскетболист, станал туристически агент, ме взимат от хотела. „Отиваме от другата страна“ – оповестява Дилек, както й е навик, разпервайки ръце театрално, с длани към небето. Другата страна. Харесва ми как звучи, и си представям, че сме на път да влезем в загадъчен паралелен свят, в „невидимия ред“ на Уилям Джеймс. Не, обяснява Дилек, отиваме до азиатската част на града. Истанбул разрязва европейския и азиатския континент. За турците е нищо работа да отскочат до Азия за чай или обяд или, в нашия случай, за сохбет, турска дума без пряк превод, обикновено предавана като „мистичен разговор“.
Прекосяваме мост до Другата страна, мъничкият фиат на Тан се промушва през пелените от дъжд и скоро стигаме до пристанище за фериботи, където ни чака група приятели на Дилек, и те суфии. Качваме се на борда на здраво старо корабче. Казва се „Мире“, което означава „възкачване на небето“. Харесва ми как звучи. Дилек обяснява, че това е знак. За суфията всичко е знак. Корабчето е обикновено, без следа от лукс, но ти дава усещане за сигурност и стабилност. Сядаме на твърди дървени пейки и се увиваме плътно в шаловете си.