Време е да се сбогуваме. Искам да прегърна Йедида, но не знам дали е редно. Тя е хем британка, хем вярваща еврейка не от най-благоразположените към прегръщането. Затова се изненадвам приятно, когато тя разперва ръце и ме гушва за момент.
Решавам да се върна пеша вместо с такси. Денят е прекрасен, а аз изпитвам спазми на щастие и не искам хубавото ми настроение, за което съм се трудил толкова много, да се помрачи от някой весел марокански таксиджия, който постига удовлетворение без видим напън. Тръгвам пеш, не баш като медитация, но пак е чудесно. Докато свивам в една пресечка, подминавам полицейски участък и някаква сграда, на която пише „Министерство за абсорбиране на етиопци“. Усмихвам се. Израел не просто посреща или интегрира, или даже асимилира новите си имигранти. Той ги абсорбира. Когато нещо бъде абсорбирано от друго по-голямо нещо, то се преобразува, но не напълно. Запазва се част от първичната му същност. Когато ни абсорбира национална държава, придобиваме гражданство. Когато ни абсорбира Бог, придобиваме... какво?
Озарение? Рая? Поемам си дълбоко въздух и по съвета на Йедида се обръщам към себе си в трето лице. „Спокойно, Ерик, това е просто означение. Не всички означения са знаци. Май си се заразил със сафедски синдром, друже.“
Важно е да откриете кога да потеглите към някой свят град. Също толкова важно е да откриете кога да го напуснете. Време е да се разделим със Сафед. На следващата сутрин се качвам на автобуса и поемаме на юг към Йерусалим, град, който с течение на вековете също е привлякъл своя дял моркови и риби, търсещи пътя си.
Там има човек, когото трябва да видя. Докато бях кореспондент в радиото, познавах Йоси Клейн Халеви основно като проницателен анализатор на израелската политика. Той обаче е далеч повече - вярващ човек в най-добрия смисъл, духовен иконоборец - и сега, когато съм свалил журналистическата броня на обективността, копнея да го видя отново.
Срещаме се в суши ресторант в един тузарски квартал на Йерусалим. Наглед Йоси прилича на типичния ортодоксален евреин: плетена кипа, чорлава брада, проста бяла риза. Но ако пътуванията ми са ме научили на нещо, то е, че външността често заблуждава. „Това, което виждаме, го няма.“ Да, Йоси ходи и при равини, но е „пълен волнонаемник“. С годините си е изградил собствен юдаизъм, включвайки каквото върши работа, изключвайки останалото. Като Йедида и Дейвид рядко ходи на синагога, а Шабат отбелязва по своему. Известно време бил спрял да ползва ток, но открил, че токът всъщност го успокоява, затова пак си включил лампите. Навиците му са еврейски, читателските търсения - еклектични. Особено харесва големите хиндуистки мъдреци.
Сервитьорката ни донася менюта: солидни плочици, с които би се гордял и Мойсей. И прозрението ме осенява: за религията Бог е онова, което е храната за менюто. И менюто, и религията предлагат набор от възможности. Сервитьорите могат да ни препоръчат, ала крайното решение е наше. Да твърдиш, че познаваш Бог, защото си религиозен, е, като да кажеш, че си се наял добре, защото си прочел менюто. Едното може да доведе до другото, но не е задължително. Както менюто, така и религията ни изкушават с обещания, които невинаги изпълняват, а твърде засуканите описания на предстоящите ни наслаждения следва да се приемат с подозрение, както може да ви потвърди всеки, който е поръчвал майсторско еко-биооранично телешко карпачо79. Добрите религии, като добрите менюта, предварително ни казват каква цена трябва да платим, а тази цена, макар и висока, винаги е поносима.
Храната ни пристига. Вече знам достатъчно, за да не й се нахвърля начаса. Изчаквам благослова.
- Казваме тази благословия, понеже...
- Знам - обаждам се, нетърпелив да се изфукам. - За да извисим съзнанието си.
- Да - потвърждава Йоси, - но и за да извисим съзнанието на храната.
Ново двайсет. Как обаче се извисява съзнанието на парче мъртва риба тон? Йоси обяснява:
- Кабалистите вярват, че всичко е живо, затова, докато ядат, си мислят за саможертвата на храната им. Твоята храна е приношението, а ти си олтарът. В най-добрите си проявления кабала изпълва човек с постоянно усещане за отговорност, почит и любов.
Изричаме благослова заедно. Йоси говори на иврит, а аз повтарям, с кавана и подновено уважение към моето суши.
Разказвам на Йоси за перипетиите ми с газовете, за медицинската сестра и Въпроса, търсещ отговор: Открихте ли своя Бог? Разказвам му как медитирах като будист, въртях се като суфия, молих се като християнин. Някои подробности ги пропускам, примерно как си бръснах краката във Вегас, но иначе го карам изчерпателно. Разказвам му как дойдох в Израел, с надеждата да отметна кутийката „юдаизъм“ и да продължа нататък, но преживях случката с рибата и моркова, после седмиците в Сафед, които промениха мрачното ми мнение за юдаизма, мнение, което не се бе подобрявало, откакто бях на осем дена и онзи мохел80 се нахвърли към гениталиите ми с нож.