- Та, Йоси, риба ли съм аз, или морков?
- Риба, но имаш и безспорни наклонности на морков и трябва да уважиш и тях. Ако обикалящ още пет години и се върнеш да ми кажеш как си открил, че сърцето ти всъщност е будистко, ще ти отговоря „бъди благословен“ и ще съм искрен. Неведоми са пътищата на душата и аз не мога да осъдя някоя еврейска душа, която чувства нуждата да търси удовлетворение чрез будизма в това си въплъщение. Но ако хората като теб си тръгнат от юдаизма, той ще умре. Механичните повтаряни ще го задушат.
Така не си го бях мислил никога. Може би Бог няма нужда от мен, но евреите имат. Търсенията ми дотук бяха малко как е думата? - егоистични. Дирех Бог, в множеството Му превъплъщения, за да смекча моя страх, да начеша моята духовна краста, да запълня моята дупка с форма на Бог. Не ми беше хрумвало, че това засяга и другите. Йоси е отправил призив към нещо много истинско и много еврейско.
- Вина ли ми вменяваш, Йоси?
- Предпочитам да го гледам като апел към чувството ти за отговорност.
От това се боях. Чувството ми за отговорност е закърняло - не отсъстващо, отбележете; отсъстващо би било по-добре. Тогава щях да се държа като егоист и после да спя спокойно. Не, имам точно толкова чувство за отговорност, колкото да подклажда вината ми, без да мога някак да я поправя.
Бях така убеден в морковеността си, че нито веднъж не я поставих под въпрос. Разбира се, че съм търсач и религиозен космополит. Юдаизмът е за конете с капаци. За феновете на „Фанта“ и дребнавите правила. Аз самият съм къде-къде поинтересен. Само че, докато ядем и говорим, думите на Йоси продължават да подронват морковената ми идентичност, а парченцата риба тон по клечиците ми започват да изглеждат като - знае ли човек - част от семейството. Всяка религия, обяснява Йоси, е език, „език на интимност с Бог“, и усвоиш ли един, другите се учат по-лесно. Намекът е, че съм тръгнал да търся, без да знам и един език, а очаквам да науча някакви нови. Така не става. Едно е да бъдеш скептичен универсалист, друго - духовен дилетант. Универсалистът стои върху здрави основи и изследва; дилетантът стои в нищото и се лута.
Приказваме часове наред, засягайки множество теми. Вярата („неуместно понятие“), Йерусалим („Ако този град може да бъде свещен, значи всеки може“), душата („Кой знае какво е душата? Приказваме за неща, които въобще не познаваме.“).
Когато най-накрая се разделяме, в ума ми препускат не думите на Йоси, а на гръцкия математик Архимед. „Дайте ми опорна точка и ще преместя света.“ Йоси има очевидна опорна точка.
Ами аз? Ето един въпрос, който досега въобще не ми беше звучал на място. Да се опирам? Кой има време да се опира? Нали бях движещият се човек.
Денят е топъл, а аз нямам къде да ходя, затова решавам да се прибера в хотела пеш. Крача бавно и внимателно, усещайки земята под краката ми стабилна и добре утъпкана.
Епилог
Бог: нужда от малко сглобяване
Френският писател Ги дьо Мопасан ненавиждал Айфеловата кула. Струвала му се отвратителна.
Всеки ден обаче вечерял в нейния ресторант. Това, обяснявал Мопасан, е единственото място в Париж, откъдето не ми се налага да гледам Айфеловата кула.
Мопасан никога не е споделял дали продължил да мрази кулата след толкова много посещения на ресторанта й. Подозирам, че не. За щастие познанството не поражда, както се твърди, презрение, а привързаност. Отдалеч юдаизмът ме привличаше точно толкова, колкото Айфеловата кула - Мопасан. Отблизо перспективата ми се смени. Иначе казано: успях да видя юдаизма ясно едва когато вече не го виждах.
Евреите се гордеят, че са не само народът на книгите, но и народът на въпросите, а няма по-голям въпрос от онзи, който ми зададе сестрата в студената и стерилна болнична стая:
„Открихте ли вече своя Бог?“. Тези пет думи ме запратиха сред света и много, много далеч от зоната ми на комфорт. Уви, сега си давам сметка, че това е грешният въпрос. Бог не е връзка липсващи ключове или отбивка на магистралата към Ню Джърси. Той не е дестинация. Намира се досами вратната ни вена, както казват мюсюлманите. В този смисъл всички духовни търсения са пътувания с двупосочен билет. Ние пътешестваме, за да открием, че няма къде да отидем. Завъртаме се като дервиш - и се завръщаме на мястото, откъдето сме потеглили. Мястото си е същото, ние - не. Смисълът на въртенето - също като молитвата, медитацията, постите, колениченето и всякаквите други духовни техники - е да промени мъничко ориентацията ни. Бог е посока. Ние приличаме на сателитни чинии, които се завъртат, търсят сигнал в небето, пак се завъртат, пак търсят. Няколко градуса в едната или другата посока определят разликата между чист сигнал и мъртва тишина. Обикновено улавяме второто. Въртим се ли, въртим, а нищо. Атеистите го обясняват с това, че сигнал не съществува.