Вярващите и обърканите продължават да се въртят, да търсят. Напук.
„Който търси Бог, вече Го е открил в сърцето си“, гласи една хиндуистка пословица. Ако е истина, значи моето дирене успя, понеже аз научих много. Научих за значението на дишането и за върховенството на човешкото сърце, за красотата в бавенето и за творческия порив, залегнал в основата на всички религии. Открих, че с рибите си приличаме повече, отколкото съм предполагал. Научих, че да си бръснеш краката, не е шега работа; и че е много по-лесно да освободиш гърдите, отколкото ума. Разбрах всичко това - и още - не от книгите, а от „гласа на непознат“, както се изразява Томас Мертън, траписткия81 монах. Моите непознати - Санди, Джейми, Йедида, Уейн и останалите - промениха представите ми за Бог. Той не е Космическият баща, или поне не само. Бог е и любящ, и щедър, та и глупчо. Но най-вече е неуловим. „Нещо като вятъра, не много повече“, казва равин Адин Стейнсалц.
Научих (или по-скоро проверих пак), че съществуват купища лоши вярвания. Според мен е крайно време да започнем да разграничаваме лошите от добрите вярвания, както правим с науката и храните. Лошата религия ни принизява. Добрата ни издига, превръща ни в по-добри хора, отколкото сме си мислели, че сме - или че въобще е възможно. Добрата религия прилича на приложна философия, а при всяка философия задаването на верните въпроси е поне половината игра. В какво вярвате? Чест въпрос, но не особено полезен. С цялото ми уважение, не ме е еня в какво вярвате. Какво преживявате?
Какво вършите? Ето това е питал Уилям Джеймс, това искам да знам и аз.
„Осем“ богове може да звучи като много, но тук аз едва одрасках повърхността. Бих могъл да продължа флиртуването с божествата цял живот - или животи, както биха казали будистките ми другари. Но един спокоен тих глас в мен, глас с непогрешимия носов тембър на Статън Айлънд, ме разубеждава от такова духовно хойкане. Спорадичните флиртове разнообразяват живота. Постоянните флиртове подсказват, че от нещо се страхуваме. Флиртуването е „изкуството да държим интимността на безопасно разстояние“. Не това искам аз. Не, дните за флирт приключиха.
В началото на пътешествието ми, в Калифорния, се запознах със суфията Уали Али, който ми каза: „Не можеш да бъдеш по-мъдър, отколкото си“. Навремето го сметнах за поредния ню-ейдж-изъм, произнесен от чернокож хипар със смешно име. Сбъркал съм. Уали Али е имал предвид, че започваме пътя си от определено място и колкото и да ни се ще то да бъде примерно Париж или Бали, обикновено се оказва Кливланд или Балтимор. Трябва да го осъзнаем и да го приемем.
Никога не се измъкваме от миналото си напълно, нито има нужда. Вкусваме от тези мъдри традиции, попиваме от истините им, но те винаги ще останат „другите“. Можем най-много да се надяваме късчета от тях да се просмучат в същността ни.
Това се случва по-често, отколкото ми се струваше възможно - и не напук на нашата фундаментална прецаканост, а точно заради нея.
Всъщност такава е целта на всички религии, всички добри религии: да трансформират най-отблъскващите ни страни в нещо, което заслужава не само приемане, но и обич. „Да направим нашия мрак осъзнат“, пише Юнг. Духовните гимнастики, като молитвата и медитацията, помагат за това, но в крайната сметка трансформацията, алхимията, си остава тайнствен процес; християните я наричат „благодат“, будистите - „таковост“, а даоистите дори не се хабят с имена. Тя винаги идва като дар, никога като привилегия, и то само след като сме спрели да я търсим. Г-жа X. имаше право. Ние не си избираме религия. Тя избира нас. Открива ни както сателитният сигнал - чинията. А от чинията - от нас - се иска един вид пасивно действие. Трябва да свършим своя дял - молитви, медитация, четене, а после да изчакаме. И казват, че най-трудната част е чакането.
Още изпитвам много съмнения. Направо представлявам кула от съмнения, в което няма нищо лошо; както твърди бунтарят икономист Е.Ф. Шумахер: „Въпросите, които не подлежат на съмнение, са в известен смисъл мъртви; те не съдържат предизвикателство към живите“. Съмненията не са цел, а средство; и са добре дошли. Уилям Джеймс пише, че „думата „или“ назовава една валидна действителност“. След доста размисъл като че проумях идеята му. Ние винаги живеем на границата, между две мощни реактивни струи, излитащи в противоположни посоки, и това не е проблем. Така са си нещата.