Мехтин обявява, че ще се впуснем в сохбет, дума, която тепърва ще проумявам. Понякога го определят като „разговор на сърцето“. Или както го обяснява Мехтин, разгръщайки няколко метафори: „Сохбет не е ресторант, а пикник. Всеки споделя по нещо. Като джаз импровизация; всеки път е различно, но крайната цел е една и съща: състояние на трансценденталност,“ Започвам да си го представям като духовен лаф-мухабет - и не греша съвсем. Красотата на сохбета е в неговото криволичещо, неограничаващо естество Криволичим с часове. Навън небето се променя от сиво до черно, а ние продължаваме да си приказваме, като спираме само за да отрупаме чиниите си с прясно сирене, хляб и смокини. Най-често думата е у Мехтин, но той умее и да слуша.
Неизбежно повдигаме въпроса за сърцето. За суфиите няма нищо по-важно от сърцето. Но какво влагат в думата?
- Сърцето не е тази помпа - Мехтин сочи гърдите си. Нито пък оня сантиментален орган, който възпяват западняците. Сърцето не е сурова емоция. Възможно е да преливаш от емоция, а да нямаш никаква връзка със сърцето. Арабската дума за сърце е „калб“, а коренът й означава „вечно променящ се“. За суфистите сърцето е инструмент на възприятие и познание. „Да гледаш с очите на сърцето“ е често използван от тях израз.
Турците имат една дума, която много ми харесва: „гьонюл“, което значи „знаещо сърце“. Мехтин обяснява: „Вратата към гьонюл може да се отвори само отвътре. Гьонюл е съкровено лично място, като спалнята в една къща. Само любимите са добре дошли там“. Изборът му на метафора не е случаен.
Суфистите често се изразяват с езика на романтичната любов. Не са заимствали от романтиците, по-скоро е обратното. Самата идея за съвременната романтична любов тръгва донякъде от суфисткия идеал.
На няколко пъти, когато подозирам, че разговорът ще опре до кокала, се дръпвам във вярното убежище: хумора. Другите се смеят, сигурно от учтивост, но не и Мехтин.
- Обичаш да се шегуваш - казва той, - но ние сме сериозни хора, говорещи за сериозни работи - хванал ми е цаката.
В един момент от сохбета правя нещо неочаквано. Не знам защо. Може би заради всичките приказки за сърцето или заради факта, че съм на остров без коли в Мраморно море, на чужда територия, или защото съм сред непознати, или понеже сме се събрали сериозни хора да разговаряме за сериозни работи. Тъй или иначе решавам да споделя една история. Много лична, от тия, дето в определени кръгове ги скъсват от подигравки, ето защо досега съм я споделял само с неколцина доверени приятели.
Историята ми се разгръща на друг остров, много по-голям и определено не без коли: японския Хоншу. Живеех в Токио като кореспондент за Американското национално радио.
Заради часовата разлика между Токио и Вашингтон често работех до късно през нощта. Онази нощ не беше изключение. Заданието беше спешно, въпреки че сега не си спомням какво. Гордея се, че съм от журналистите, които се оправят в кризисни ситуации, най-печените. Винаги докарвам нещата докрай. Но оная нощ не ставаше. Опитвах с всички сили, но нищо не помагаше. Така че сторих нещо, което преди не бях правил: предадох се. Отказах се. Предполагам, бихме могли да кажете, че капитулирах, въпреки че не го възприемах чак така. Легнах си, знаейки, че ще разочаровам и редакторите, и себе си. Беше ми все тая.
Няколко часа по-късно се събудих не заради сън, а от усещане, толкова наситено и несравнимо, че все още ми е трудно да го назова. Изпитвал съм мигове на щастие, дори изблици на радост, но това беше от съвсем друга величина. Вълни на блаженство ме обливаха отгоре, вътре в мен. По бузите ми се стичаха сълзи. Тялото ми се тресеше, почти епилептично, а устните ми промълвиха: „Не знаех, не знаех“. Не знаех, че има такава радост. Постепенно вълните утихнаха и аз пак се унесох.
Случката в Токио, както я наричам сега, беше от онези, дето се случват веднъж в живота, и скоро я забравих. Или почти. Сегиз-тогиз си я спомням и се чудя дали за миг не съм изпитал онази „пареща треска“, която Уилям Джеймс наблюдавал сред мистично настроените. Бих продължил да я изследвам, ако не беше проблемът на кутията. Ние изпитваме нужда да складираме преживяванията си в кутии. Без кутия едно преживяване може лесно да се загуби, да се забрави. Нашата култура ни е снабдила с множество кутии: семейната кутия, кариерната кутия, потребителската кутия. Не ни предлага обаче кутия за преживявания като моето в Токио освен безформената „какво по дяволите беше това“. Тъкмо там скътах случката в Токио.