До този момент. Питам Мехтин как си я обяснява. Следва дълга пауза, прекалено дълга, мисля си, докато най-накрая отговаря:
- Западните хора, рационалистите, мислят аналитично.
Използват лявото полукълбо и винаги искат методи. Лявата половина на мозъка е мъжка. Дясната е женска. Тя е София, което значи „мъдрост“. Лявата страна е мъжка и използва аналитичен подход, но не и дясната. Дясната е холистичното възприятие. С нея изпитваме цялостност и вдъхновение.
В момента в целия свят доминира мъжкото. Няма майчинство, няма привързаност, няма милосърдие. Светът има нужда повече от дясното полукълбо. Ти сам си го усетил. Било е вътрешно предупреждение, аларма за събуждане. Звънец.
Руми казва: „Затворете вратите на ушите и очите си и погледнете навътре“. Не правете нищо. Просто се оставете. Ето това наричаме „ислям“, покорство.
Имам проблем с покорството. Звучи пораженски, като първи братовчед на смирението. Покорството ми изглежда като форма на провал и, откровено казано, неамериканско. Учили са ни да упорстваме на всяка цена. Никога да не се предаваме, никога да не се покоряваме пред никого. Подозирам обаче, че възприемам думата погрешно, и се допитвам до Мехтин: „Пред какво или кого се покоряваме - Бог?“
- Не пред Бог. Това е лъжа. Обръщаме се навътре към себе си, към място без име, без срам и без образи.
- Това звучи... страшно.
- Да, да, много. Имаш право. Ставаш обременен, тревожен, когато погледнеш в тая тъмнина. Тази тревога е нещо изначално. И е толкова хубаво, съвършено.
На мен не ми изглежда съвършено, точно обратното всъщност, и го казвам.
- Когато се сблъскаш с този страх, тази тревога, дръж се за нея. Страхът от Пустотата е началото на мъдростта. Останеш ли в това състояние с тревогата и страха, тъмата внезапно ще стане светлина, тревогата ще стане радост. Изведнъж. Като светкавица. Цялото тяло е наелектризирано, пречистено. Към това се стреми суфизмът и тъкмо това си изпитал за миг в Токио.
- Значи може да съм бил суфия, без да знам?
- Всеки е суфия, но не всеки го знае - казва Мехтин и пуска широка, леко дяволита усмивка.
Питам за Руми. Как да го чета? Очаквам Мехтин да ми даде жизнерадостен съвет за моя гьонюл или нещо такова. Той ме изненадва, не за последен път.
- Не чети Руми. Не бива да го четеш.
Моля? Това е все едно папата да ми каже да не се занимавам с евангелията. Защо да не чета Руми, най-великия суфи поет въобще?
По типично суфистки Мехтин ми отговаря с история. Когато бил млад, задал подобен въпрос на своя учител: как да чете Руми? „Както искаш - казал учителят му, - всичко е позволено“, и му подал стихосбирка на Руми. Вътре се говорело само за горене, агония и раздяла. Нямало никакъв смисъл и определено не било вдъхновяващо. Кой иска да бъде изгорен от Възлюбения? Мехтин захвърлил книгата. Тук няма нищо, никаква мъдрост. Учителят, ни най-малко учуден от реакцията на Мехтин, казал: „Книгата за влюбени може да се чете само от влюбени“. Едва години по-късно, когато любимият учител починал и сърцето на Мехтин се късало, той отново посегнал към Руми - и разбрал.
- Затова - продължи Мехтин - не бива да четеш Руми. За да намериш Руми, първо трябва да намериш себе си.
Нямам толкова време, помислям си, но решавам нищо да не казвам. А и сохбетът е приключил. Качваме се на ферибота обратно към Другата страна, после шофираме до европейското, лявото полукълбо на Истанбул. Допълзявам до леглото и тъй като не ми се спи, решавам да пренебрегна Мехтин. Чета Руми. Мехтин има право. Голяма част от стиховете са объркващи и мрачни. Да вземем например този: „Божият човек е смутен и смаян“. Смаян го разбирам, но смутен? Или този: „Аз съм едновременно гощавката и изкормената жертва“. Това пък какво означава? И както предупреди Мехтин, светът на Руми изобилства от изгаряне и унищожение. Не звучи особено забавно. В което всъщност е смисълът, разбира се. „Пътят на религията е осеян с неприятности и бедствия, защото не е път, угоден за страхливци“, пише Руми. Това вещае лоши работи за мене, мисля си, докато затварям книгата и се опитвам, безуспешно, да заспя.
Руми, изкусният поет, не обичал поезията много-много. За него тя била поредният идол. Пръстът, сочещ луната, не е луната, както е казал Буда. „Нямам време за поезия – заявил Руми, - но посетителите ми я искат. И като добър домакин аз им я осигурявам.“ Не искал да го четат, камо ли да го величаят след смъртта му. „Не гледайте за гроба ми в пръстта - гласят известните му думи. - Гробът ми е в сърцата на ония, що обичат Бог.“ На следващата сутрин пренебрегвам Руми (явно имам проблем с послушанието) и заедно с Дилек и нейната суфистка банда отлитаме за Кония, града, където е погребан Руми и където поетът по принуда създал едни от най-красивите идоли, познати на света.