Пристигаме в Кония по изгрев слънце. Първото ми впечатление е, че градът изглежда ужасно еднообразен и гол. Тан го потвърждава. Всъщност в Кония има толкова малко дървета, че турците са го вкарали в пословица. Когато някой стори изключителна глупост, казват: „Удари се в дърво в Кония“. На входа на летището има плакат с въртящи се дервиши, с техните развети бели плащеници и ведри изражения. Искам го, помислям си отново. Искам да го правя. Искам да го бъда. Искам да изгубя себе си в Бог или в екстаза, в някакво замайване, каквото ще да е, само да се отърся от депресията. Искам да изляза от главата си, дори да е само за няколко секунди, а въртенето с бясна скорост може и да свърши работа. Споделям желанието си с Дилек. Изражението й загатва неприятностите, които предстоят. „Няма да е лесно - казва тя. - Семазените, въртящите се дервиши, са обвити в тайнственост.“ Но щяла да опита. Междувременно предлага да се вслушам в сърцето си и да разбера дали наистина искам да правя това. Дилек винаги ме съветва да се вслушвам в сърцето си, сякаш е лесно, като да проверя маслото в фолксвагена ми, което обаче май не е удачен пример, защото и в това не ме бива особено.
Кония е град, преминал своя разцвет - ако трябва да бъдем точни, преди 700 години. През 13-и век е бил кръстопът на култури и религии. Някога тук проповядвал самият св. Павел. Любимият син на Кония, разбира се, е мюсюлманският учен, станал поет, Джелалудин Руми. Дошъл тук като млад мъж, едва навършил 20. Семейството му бягало от монголците. Именно тук Руми написал всичките си 50 000 стиха.
Тук срещнал своята муза, мистериозен дервиш на име Шамс („Слънце“) от Табриз. И пак тук предал Богу дух; разказват, че на погребението му дошли хора от всички вери.
Една от приятелките на Дилек се казва Берин. Тя излъчва щастие, навярно е най-щастливият човек, когото съм виждал. Берин ме предупреждава, че по време на престоя ни в Кония, благоприятен период, съвпадащ с годишнина от смъртта на Руми, хората - жени и мъже - може внезапно да се разплакват без видима причина. „Понякога е толкова наситено, че е почти непоносимо“ - казва тя. Предлага ми да не преглъщам сълзите си. Суфиите приемат сълзите като средство за пречистване на сърцето, а - пак според тях - няма нищо по-важно от чистото сърце.
Докато таксито ни преминава по голите улици на Кония, Берин споделя малко суфистки фолклор: „Ако сълзите ти са солени, сърцето ти не е достатъчно чисто. Ако сълзите ти са горчиви, сърцето ти не е достатъчно чисто. Ако са сладки, тогава вече е чисто“. „Ами ако изобщо не потекат?“ - питам се мислено. Един рев би ми дошъл добре - солен, сладък, с подправки за барбекю, все едно. Сълзите ми са се калцирали, спекли. Депресията, противно на това, което смятаме по принцип, не е тъга, а неспособност да изпитаме тъгата напълно. Депресията е недопусната скръб.
„Естествено, че си депресиран, та ти пишеш за Бог“, каза ми една моя приятелка, Дженифър, и имаше право. Патологизирали сме меланхолията, превърнали сме едно сложно човешко състояние в стандартна болест като диабета или високото кръвно. Лечението, като правило, е химическо. Ако св. Йоан Кръстител бе живял днес, лекарите със сигурност щяха да му предпишат антидепресанти за тъмната нощ на душата му. Не отричам, че при някои хора наистина се получава химически дисбаланс и че той би се повлиял от лекарства, но не спирам да се чудя дали моята депресия не е знак за нещо друго, за дисбаланс на духовно ниво, такъв, който не може да го излекува никое хапче. Или, както е писал Руми, който не бива да го лекува никое хапче.
Възрадвай се в скръбта; скръбта е начинът да се претопиш в Него.
Възнесението по тази пътека те води от висините към дълбините.
В далечината виждам гробницата на Руми: зелена кула, издигаща се над купол. Плащаме няколко турски лири и поемаме през експозиция на дервишки принадлежности. Ето един ней, дългия дървен духов инструмент, на който се свири по време на дервишки танц. Звукът на ней, казва Дилек, пресъздава „плача на страдащата душа“. И за миг не се усъмнявам. Ней е най-жаловитият инструмент, създаван някога. Невъзможно е да го слушаш повече от 30 секунди, без да изпаднеш в дълбоко екзистенциално отчаяние - ако вече не си, разбира се. Ней, пише Руми, пресъздава болката от раздялата, раздялата на тръстиковото стъбло от корена му, и в по-широк смисъл раздялата от Възлюбения, от божественото. „Всеки, който е бил далеч от онзи, когото обича, разбира какво казвам; всеки, откъснат от източника, копнее да се върне при него.“