- В Руми намирам щастие - казва той. - Когато съм отчаян, понякога намирам по нещо, което да омае сърцето ми, в негово стихотворение. Стиховете му са много чисти. Докато дъщеря ми и жена ми спят, чета Руми и плача, от щастие плача. Това не ми се случва при нито един от другите суфи поети. - После вижда моя екземпляр от „Руми: избрано“ в превод от Коулман Баркс. - Добър е, но не колкото в оригинал, на фарси.
Той ми прочита няколко реда, аз затварям очи и си мисля: да, определено; дори да не разбирам и дума, оценявам музикалността, красотата на куплетите.
Вземам си довиждане с Надер и намирам Дилек и приятели. Изнизваме се до някакъв ресторант наблизо, където Дилек поръчва хляб, сирене и ястия непознати, но вкусни. През прозореца виждам табелата на „Дервишка шофьорска школа“ и се усмихвам при мисълта да се уча да карам от въртящ се дервиш. Представям си как учениците им прекарват много време, въртейки се в кръг, без да стигат никъде, но го правят толкова красиво. Обсъждат се планове. Дилек казва, че трябва да сме зухарат, което в груб превод означава „отворени за всичко“.
Зухарат не е точно съдба, казва тя, но включва непоколебима вяра в добронамереността на вселената. Това става лайтмотив по време на престоя ни в Кония. Ако се случи нещо хубаво, то е зухарат. Дори неприятност може да бъде зухарат, ако повярваш, че зад нея се крие нещо добро, стига да го потърсиш по-упорито. Когато почти се сблъсквам в насрещното, другите казват, че е зухарат, защото не са ме убили.
- Значи всичко, което правя, е зухарат? - питам Дилек.
- Не - казва тя и цитира суфистите: - „Първо завържи магарето си за здрав кол и тогава си върши работата.“
Обилният обяд и турските десерти се съюзяват срещу възможността за духовно прозрение. Сега разбирам защо постът е съществена част от толкова много религии, включително исляма. Не е лесно да намериш Бог с пълен стомах. Карл Юнг смята, че една от причините съвременният човек да е по-неразвит духовно от средновековните си предци, е прекомерно хранене. Руми, както винаги, го е изразил напевно: „Има скрита сладост в празнотата на стомаха“.
Дилек ме води на събитие. Високоуважавана суфистка шейхиня ще изнася проповед. Влизаме в проста бетонна сграда и се качваме по стълби няколко етажа. Хората продължават да прииждат, докато залата се препълва. Шейхинята е слаба, тъмнокоса, с приятна усмивка и изключително силен заряд.
„Без съзнание за егото - казва тя. - Това е ключът.“ После разказва история.
Някога един важен политик се издигнал до министърпредседател. По време на служебни задължения той се срещнал с дервиш.
- Сега сте министър-председател. Какъв ще бъдете после? - попитал дервишът.
- Не съм сигурен - отвърнал политикът. - Може би министър на отбраната.
- А след това?
- О, не знам. Сигурно ще се пенсионирам и ще членувам в елитна експертна група.
- А след това?
- Не знам - отговорил министър-председателят, все поразгневен. - Пътуващ посланик, нещо такова.
- А после?
- Нищо! - изкрещял политикът. - Нищо няма да бъда!
Дервишът се усмихнал.
- Защо се усмихвате?
- Защото, Ваше Превъзходителство, аз вече съм нищо.
Суфиите се стремят към онова, което света Тереза от Аквила нарекла „ясната представа за това, че сме нищо“. Всъщност много суфии описват мистични преживявания, в които се чувстват като прашинка. Това винаги ми се е струвало депресиращо, но те не смятат така. И ето го парадокса на духовния път: за да станем просветлени, трябва първо да станем никой. А мен ме мъчи именно този страх от нищото, от никойството. Отърсвам се от егото си - моята същност на баща, съпруг, писател и, да, на виртуозен невротик - и какво остава? Нищо, казват суфиите. Не е ли прекрасно?
После шейхинята ни пита как се превръщат въглищата в диаманти. Отговорът, разбира се, е: „като се нажежат“. Нажеж и нещо като въглищата достатъчно дълго и силно и то ще стане скъпоценно. „Бог ни създава всякакви премеждия, защото иска да ни преобрази“ - обяснява тя.
След проповедта шейхинята се съгласява да се срещнем насаме. По някаква причина, може би заради милата й усмивка или благия нрав, аз й изплаквам душата си. Разказвам й за престоя ми в болницата и за Онзи въпрос - „Намерихте ли вече своя Бог?“ - и за моето решение да намеря отговор, и за това колко много обичам книги, и как ги подчертавам, и как това явно пречи на търсенето ми, и как всеки срещнат суфия ми казва, че трябва да изляза от главата си и да вляза в сърцето си, и как от техните уста звучи толкова просто, но то, разбира се, не е, така че какво да правя?
Без да се смути от яростната ми словесна атака, тя отговаря: