Тя не отговори. Просто ме удостои с мъдър разбиращ поглед и ме остави сам с препускащите мисли и оскъдната салфетка вместо халат. Знаех, че въпросът й не беше част от стандартната процедура, дори и в болница на име „Светият Кръст“, но в него нямаше нищо злонамерено или обвинително. Зададе го напълно делово, несъвсем като: „Намерихте ли вече ключовете от колата си?“, но доста близо. Освен това думите й съдържаха майчина загриженост и кротката увереност на някой, който вече е намерил своя Бог.
Няколкото часа в спешното се разтеглиха до дни в болницата. Правеха ми тестове, взимаха кръв. Оказа се, че нямам рак или онова, по-лошото (така и не разбрах какво може да е), ами необикновено остър и продължителен случай на... газове. Да, газове. Очевидно дебелото ми черво не е понесло добре стреса, който му причиних, гонейки невъзможен срок, наложен от тираничен редактор. Бях, на болничен език, подложен на обезгазяване.
След седмица-две се бях възстановил напълно, поне физически, но думите на сестрата се бяха запечатали в съзнанието ми като образ, останал върху телевизионен екран, който е стоял включен прекалено дълго. „Намерихте ли вече своя Бог?“
Точно така гласяха. Не: „намерихте ли си бог“ или „бога“, или просто „Бог“, а „своя Бог“, сякаш някъде там имаше един, който чака точно мен.
Известно време се опитвах да забравя случката. Няма какво да научавам, казвах си, нито да намирам Бог, поне такъв, какъвто съм способен да намеря. Зарежи тая работа. Връщай се при книгите си и чашката уиски. Обратно при „света от прах“, както китайците наричат всекидневието. Това работеше. Известно време.
После думите на сестрата се завърнаха, заравяйки се в мозъка ми като мармот в началото на зимата. Кой или какво е моят Бог? Роден съм евреин. Това със сигурност е моето религиозно наследство, но не задължително моят Бог, което е съвсем друго нещо. Истината е, че имам доста съмнения относно съществуването на Бог. И все пак да се нарека атеист, ми се струва нередно. Твърде хладнокръвно уверено. Аз се съмнявам във всичко. В чорапите на ромбчета. В соевото мляко. Как мога да съм сигурен, че Бог не съществува? Агностик? Думата буквално означава „този, който не знае“ и определено ме описва, стане ли въпрос за вяра. Агностиците обаче ми бият на атеисти, само че без убедеността. Агностиците се подсигуряват, в случай че все пак има всемогъщ Създател, способен да дарява вечна благодат. („Виж сега, Господи, тук пише „агностик“. Може ли да си получа вечната благодат?“) Освен това във веруюто агностическо се подразбира не само „не знам дали има Бог“, а и „не ми пука особено“. Това постоянно кап-кап-капещо съмнение може да напълни вира на самосбъдващото се пророчество. Ако достатъчно дълго се съмняваш, че Бог съществува, Той ще престане. Вероятно попадам в онази много разтеглива категория на „духовните, но нерелигиозни хора“. Тези търсачи застават зад световните традиции на мъдростта, като същевременно се разграничават от всичко с привкус на доктрина или, не дай си боже, утвърдена религиозна система. Духовните нерелигиозници обичат йогата си без хиндуизъм, медитацията без будизъм и юдаизма си без Бог. Този подход е изкусителен. Струва ми се лесен, а кой в края на краищата не обича лесното? В крайна сметка решавам, че духовната нерелигиозност е твърде лесна, твърде удобна. Освен това е твърде билкова, а аз съм, ако не друго, напълно кофеинизиран.
След като не се вписвам в нито една готова духовна категория, решавам, че трябва да си измисля нова: обърквист. Както личи от името, ние, обърквистите, сме объркани - дълбоко и изначално, - щом стане дума за Бог и религия. Чакайте малко, сигурно се питате: „Не е ли обърквист просто друга дума за агностик?“. Не, на нас, обърквистите, ни липсва непоколебимата несигурност в незнанието; ние сме донякъде предагностици или може би метаагностици. Ние дори не сме наясно в какво не сме наясно. Простираме ръце към небето с вик: „Нямаме никаква представа какви са религиозните ни възгледи. Дори не сме сигурни, че имаме такива, но сме отворени за неочакваното и вярваме, не - надяваме се, - че животът е повече от това, което изглежда.“ За всичко останало сме просто и напълно объркани.
За своето объркване, както и за доста други неща виня родителите си. Отгледан съм в светско семейство, където името Господне се споменаваше единствено когато някой си фрасне палеца на крака (За бога, кой сложи тоя проклет стол тук?) или хапне нещо изключително вкусно (Господи, бих убил за това!). Бяхме евреи чревоугодници. Кравайчета и пушена сьомга, разбира се, но и ругела, салата от бяла риба, халла, латке, хаманташен2. Ако можехме да го ядем, значи беше еврейско, а оттам - имаше нещо общо с Бог. Доколкото ме касаеше, Бог се подвизаваше не в Рая или насред Великата пустота, а в Хладилника, някъде между крема сиренето и салатния сос.