- Има два вида ум и начинът да стигнеш до по-високото състояние на ума - нещо като ум-сърце, - е много прост. Трябва да се влюбиш.
- В кого?
- В каквото и да е. Дори в камък. Няма значение. Просто се влюби.
Забележително твърдение. Суфиите наистина са любовчии. Това го знаех. „За нас цялата работа е любовна история“ - така обичат да казват, но аз винаги съм предполагал, че имат предвид любовта към Бог, не към каквото и да е. А те точно второто искали да кажат. Руми доразвива тази идея. Той пише, че най-възвишената форма на любов е любовта без обект. Възможно ли е подобно нещо? Или е същото, като да кажеш, че най-възвишената форма на хранене е онази, която не е свързана с храна? По пътя обратно до хотела Дилек се разкрива. Разказва ми, че е мюсюлманка по рождение, но винаги се е чудела: ако Бог е някъде там, защо не се покаже? Занимавала се и с други религии. Един индийски гуру я научил на безмълвна медитация и това помогнало, мъничко. Тя получила бегли подсказки, че „има още“, но просто не могла да навлезе в кундалини медитацията, никак. Няколко години по-късно се заинтересувала от сънища. Чела Юнг, който, разбира се, има доста да каже по въпроса. Започнала да записва сънищата си. „Открих един невероятен свят. Бях толкова любопитна по отношение на себе си. Исках да се дешифрирам на психологическо ниво, а оттам дойде и духовното.“ После прочела книгата „Да уловиш нишката“ от Луелин Вон Лий, суфистка мистичка, родена във Великобритания. Нещо се отключило. „Отведе ме до моя безмълвен съсъд.“ Дилек примира за съдове. Постоянно говори за тях. През 2004-а срещнала Луелин в Германия... и готово. Разбира се, имала известни съмнения. Дилек описва себе си като „независима душа“, отгледана на Изток, но със скептичен западен ум. Човек на главата, като мен.
- Но също толкова отчаяно търсеща като теб - казва тя.
- Търсеща какво?
- Смисъла на живота ми. Смисъла на страданието ми. Сърцето ми разбра, че съм попаднала на прекрасен учител.
Опитвам се да проумея наистина, но как се отдаваш толкова цялостно на един учител? Ами ако се окаже шарлатанин или поредният Джим Джоунс, водачът на култ, който през 1970 г. убедил около 900 души да отнемат живота си в джунглата на Гаяна?
- Ако някога си бил влюбен, тогава познаваш поне малко това, за което говоря - казва Дилек. - Просто знаеш. Освен това учителят не е твой бог. Истинският Бог е в теб. Учителят само поставя факла пред теб, за да разпознаеш Бога, който на практика обитава всеки от нас. Знам, че във всеки от нас има скрито съкровище, което на някои им харесва да наричат Бог. Ти го имаш. Тан го има. Аз го имам. И преди да умра, ми се ще да открия колкото се може повече от него.
Питам я как я е променил суфизмът, като се има предвид, че това е основният тест за всяка религия: прави ли ни по-добри хора?
- О, бях много различен човек. Носех много гняв.
Не мога да си представя Дилек ядосана, но по-късно по време на пътешествията ми се удивих как много „духовни хора“ - липсва ми по-подходящ израз - ми казват същото: че сега се ядосват по-малко. Дилек споменава за проблеми в семейството, но без да дава подробности, и аз отново не я притискам. В крайна сметка обаче тя излъчва постоянен и достоен за възхищение оптимизъм. „Иска ми си да вярвам, че не сме толкова обременени, колкото си мислим“ - казва и аз веднага се сещам за онзи индийски йога Рамана: че сме като пътници във влак и носим багажа върху главите си - без причина. Не сме толкова обременени, колкото си мислим. Това ми е ясно.
После Дилек казва нещо, което не ми е ясно и трябва веднага да го прибавя към бързо растящата ми колекция метафизични загадки: „Моят проблем се оказа моето решение“. Това го оставям да си виси в наситения въздух на Кония, където то без съмнение се чувства като у дома си.
Отиваме на дерга, суфистко събиране. Караме до покрайнините на Кония. Не бях забелязал, че градът е толкова голям и разлят. Тъмно е и сме се изгубили. Спираме и питаме за пътя. Два пъти. (Не е на добре.) Накрая Берин изскача от таксито и се впуска в разгорещена дискусия с едно минаващо семейство. Всички, далечни братовчеди, лели, се включват. Ръцете хвърчат в различни, често противоположни посоки. (Не е на добре.) Раздразвам се, но Берин поема всичко в крачка.
Нали всичко е зухарат. „Всичко е в Неговите ръце. Ти следваш волята му.“
Най-после, с Божията милост и малко сляп късмет, намираме пътя си. Звъним и ни пускат в широк двор. След като се изуваме, ни посреща младеж с дънки, контрастиращи на маниерите му, които ми се струват почти царствени. Вътре обстановката изглежда така, сякаш сме се върнали във времето на Османската империя. Подът е застлан с килими: виненочервени букарански32, персийски на цветя, делови туркменски. Стените са окичени с калиграфии в рамки, някои класически черно-бели, други в ярки основни цветове. Сядаме върху възглавници на пода. В другия край на стаята, сякаш на цял свят разстояние, са наредени огромни тапицирани столове, заети от изрусени жени с щедър грим. „Елитът на Истанбул“ - прошепва ми Дилек на ухо. Следва много ръкостискане и целувки по бузите. Една жена, чиято глава е покрита със смолисточерен шал, измъква смартфон, рязко напомняне в кой век се намираме всъщност. Подават се подноси с хляб, сирене и турски сладки заедно с вездесъщия чай.