Ние вярвахме в едно ядивно божество и дотам се простираше духовният ни живот.
А, и веднъж седмично посещавах еврейско училище (родителите ми ме записаха по задължение към другата еврейска традиция, която спазвахме: вината), но за мен то имаше много по-малко връзка с живота, отколкото, да кажем, закуската.
Не можех да разбера на какви житейски мъдрости щяха да ме научат тези древни народи, които не са били достатъчно умни да изобретят дори вътрешната канализация. Семейството ми ходеше на синагога веднъж в годината, за Йом Кипур, деня на изкуплението. Не беше особено забавно. Трябваше да нося син костюм от полиестер и защипваща се вратовръзка, а всички възрастни бяха намусени, което се дължеше, без съмнение, на поста. Частта с постенето наистина ме объркваше, защото, както казах, за мен Бог значеше храна, и така и не можех да разбера защо на този най-свещен ден в еврейския календар хората не ядяха.
По-късно годините като чуждестранен кореспондент в Националното радио не допринесоха особено да реабилитират Бог в ума ми. Станах свидетел какво се върши от Негово име, и то не беше никак хубаво. Известно време живях в Йерусалим, града на мира, който въобще не бе такъв. Дори слепец - особено слепец - би доловил напрежението, надвиснало над града като смог над Лос Анджелис. Гърмежът на израелски изтребител, който пробива звуковата бариера, се редуваше с гърмежа на млад палестинец, взривяващ експлозивите, вързани през гърдите му. Тези звуци толкова си приличаха, че ние, журналистите, развихме собствена слухова техника за разпознаване на бомби: гърмеж, последван от рева на реактивен двигател, означаваше, че можеш да допиеш сутрешното си кафе; гърмеж, последван от воя на сирени, означаваше бясно търчане към ужасяваща гледка.
Живях и в Индия - свръхшампионът в света на религиите (почитат се над 330 милиона божества!), и там се чувствах поскоро озадачен, отколкото възмутен. Веднъж отидох на кумб мела, хиндуистко празненство, което изкарва по бреговете на река Ганг около 18 милиона души. Хората пътуваха с дни, дори седмици, за да се потопят в мръсната възсолена вода. Това щяло да им донесе благосъстояние и здраве. Да, помислих си, ако първо не ги убие дизентерията. „Вярата, вярата - каза ми един потапящ се поклонник. - Тя не е ли достатъчна?“ Не знаех какво да отговоря. Думите на Хъкълбери Фин изплуваха в ума ми: „Не може човек да се моли лъжливо“3. Но кой бях аз, чуждоземен журналист, размахващ микрофона си като пушка, че да кажа кое е лъжливо? Скоро след това се возех заедно с индийски драматург от висшето общество; отивахме на ритуал ашура4
На този празник мюсюлманите шиити отбелязват смъртта на Али, братовчед и зет на пророка Мохамед. Драматургът слезе от джипа си, свали ризата си марка „Ралф Лорен“ (като я сгъна внимателно и я остави на задната седалка), след това извади дълъг метален шиш и започна да шиба голия си гръб, отново и отново, за да почувства болката на Али. Видях десетки други мъже да правят същото. После усетих как върху лицето ми ръмят червени капчици. Кръв. Валеше кръв. Индия ме накара да закопнея за Бога на хладилника.
Бях - и още съм - рационалист. Вярвам, че разумът и неговият отрок, науката, са хубаво нещо. Съмнявам се обаче дали разумът сам по себе си е достатъчен за щастлив, пълноценен живот. Никой, доколкото знам, не е разсъждавал до състояние на чисто блаженство. Разумът е отлично средство за разрешаване на проблеми, но рядко предлага насоки да преценим кои проблеми трябва да разрешим и защо. Разумът е чудесен слуга, но ужасен господар. Той не може да обясни онези моменти от живота, които „смущават интелекта, но смълчават сърцето“, както е забелязал Честъртън5.
Вярвам и в думите, в силата на словото и в продължение на десетилетия личната ми философия в същността си отразява философията на великия изследовател на митове Джоузеф Камбъл6, когато го попитали коя духовна доктрина следва, той отговорил: „Подчертавам си в книгите“. Аз също. Аз съм безразборен подчертаван, че и удебелител, драскач, писач в полета и измачквач. Не знам защо може би съм като котка, която си маркира територията; може би подчертаването на един пасаж го прави истински, прави авторовите идеи мои собствени. От друга страна, те може и вече да са били мои. Актът на подчертаване винаги съдържа елемент на себеразпознаване.
Чета и подчертавам всичко, до което успея да се докопам, но имам особена слабост към книгите за самопомощ. Обичам такива книги, макар че не харесвам понятието „самопомощ“ Най-малкото, защото не е подходящо. Ти не си помагаш сам. Помага ти човекът, който е написал книгата. Единствената книга, която наистина може да се нарече „за самопомощ“, е онази, която ще напишеш ти. Другият проблем на книгите за самопомощ, разбира се, е, че те разтръбяват слабостта и ни оставят на присъдите на другите. Затова и жена ми настоява да държа солидната си колекция скрита в мазето, да не би някой гост да заподозре, че е омъжена за самец, нуждаещ се от помощ.