- Така ли?
- Да. Той беше на небето като голям облак - тя вдигна юмруче над главата си, за да ми покаже.
- Как разбра, че е Бог, а не просто друг облак?
- Знаех.
- И какво направи?
- Помахах и казах: „Здравей, Боже!“ - отвърна тя, сякаш бе най-естественото нещо на света, а аз бях слабоумен.
Ами аз съм. Сестрата от спешното беше хвърлила ръкавицата, задавайки ми въпрос, който изисква сериозен отговор, а не, както имам навика, остроумничене. В онзи момент въпросът бе неотложен - „Намерихте ли вече своя Бог?“ - докато лежах в студения кабинет, мислейки, че умирам. Сега по-малко неотложен ли е? Истината е, че аз действително умирам, макар и не толкова бързо, колкото се боях. Сестрата, съзнателно или не, бе отправила зов, в стария митологичен смисъл на думата, и аз се чувствам заставен да откликна, ако не искам да свърша като един от „кухите хора“ на Т. С. Елиът10, онези клети души, които чуват повика, но отказват да се отзоват.
Френският философ от XVII век Блез Паскал измислил понятието „дупка с формата на Бог“, за да опише зеещата празнина, която представлява човешкото състояние. Определението много ми допада. Всеки път, щом го чуя, си мисля за понички и за собствения си живот. През годините съм се опитвал да запълня моята дупка с форма на Бог с всякакви джунджурии: храна, секс, чанти, успехи, още храна, пътувания, наркотици, книги, пак храна, кожени тефтери, червен зинфандел11, кубински пури, отново храна, претенциозни чужди филми и веднъж - за кратко и по лош съвет - с бъркоч от „Гинес“ и „Джак Даниълс“12, погълнат през пластмасова фуния. Никое не помогна. Защо да не опитам да запълня дупката с... Бог?*
Наскоро попаднах на откъс от хиндуистки мъдрец, Рамана Махарши. По повод на бремето, което всеки от нас носи, той пита: „Бихте ли държали багажа върху главата си, докато пътувате с влак? Не облекчавате бремето на влака, като носите багажа върху главата си - само се напрягате без нужда.“ Аналогично, казва Рамана, се напрягаме ненужно, като се бъхтим под вярването, че ние и единствено ние носим тежкия товар, наречен „живот“. Оставете чантата на земята, съветва той. Нищо гибелно няма да стане, дори може да ви олекне. Намирам този пасаж за неустоим. (Разбира се, подчертал съм си го.) Желанието ми, по-голямо от всяко друго до тоя момент, е някак, въпреки себе си, да го изживея. Но откъде да почна?
БМО (Бял мъж обърквист) с младежки дух, широко скроен, Боголюбопитен, търси всезнаещо божество за забавление, може би и още нещо. За мен: Забавен. Симпатичен неврастеник. Харесва книги и чанти. Обича да гледа. Надява се и на повече. Търси теб: Всемогъщ, но мил и любящ. С чувство за хумор. Здрав разум. Обичащ децата. Разговорлив. Моля без пушачи и побойници. Ти ли си отговорът на моите молитви? Приемат се само сериозни предложения.
Гледам трепкащите думи, които току-що съм написал на екрана. Никак не е зле, помислям си. Стегнато изразяват онова, което търся, при това в изненадващо уместен формат. Любовното и божествено ухажване имат много общо помежду си. И двете изискват смелост, солидна готовност за разочарования и непоколебима вяра в силата на слепия късмет. Духовната съвместимост действително съществува. Също както потенциалните половинки, не всички богове ни допадат в еднаква степен. Намирането на правилния Бог, подозирам, е не по-малко предизвикателство, отколкото намирането на правилния партньор. Бих приел всяка помощ, която ми предложат. Не съм обаче сигурен къде да публикувам такава обява, и се опасявам, че може да привлека някакво щуро божество, което въобще не изглежда като профилната си снимка и крие тъмно минало. Не може да си прекалено внимателен в тия работи.
И ето тук флиртът влиза в играта. Флиртуването е безопасен начин да направиш едно кръгче с потенциалната връзка. Флиртуващият дава сигнал на обекта на своя флирт и чака за ответна реакция. Ако не се появи такава, наранени чувства няма и двете страни продължават напред. Ако обаче получим зелена светлина, флиртът набира скорост и може да доведе до нещо повече - или пък не; флиртуването, като готвенето, си има своите неконсумирани удоволствия.
Божествените ни флиртове стават все по-дръзки, на моменти даже необуздани. Ние сме нация от изневерници. Според скорошно изследване близо един от трима американци сменя религиозната си принадлежност, докато е жив. Звучи логично. Ние боготворим избора. Изборът е свобода. Изборът е добро. След като можем да избираме депутатите си, абонаментния си план, пастата за зъби, защо да не можем и Бог?
Уви, не съм надарен с таланта да избирам. Винаги имам чувството, че съществува само едно „вярно“ решение, и живея в постоянен страх да не би да взема някое от многото „грешни“. Така че доста често зациклям, сковаван от мисълта да не избера несъвършеното нещо. Открил съм, че ограниченият брой опции ми помага. Вегетарианец съм от 17 години - не защото ме е грижа как се отнасят към животните (не ме вълнува особено) или от здравословни подбуди (все ми е тая), а просто защото така по-лесно решавам какво да си поръчам в ресторанта. Сериозно. Завиждам на онези, които умеят безболезнено да взимат решения, и се чудя: как въобще ще си избера Бог? Решавам да погледна менюто. Да видя какво предлагат. В смисъл, колко Богове може да има? Оказва се, че са 9 900, като всеки ден се създават две-три нови религии. Поне според Дейвид Барет, бивш англикански мисионер, който следи световните религии от 1960 г. насам и си разбира от работата.