Винаги съм откривал много мъдрост по периферията на живота. Така че не, не отписвам „щурите религии“.
Елиминирам обаче култове, които определям не според тяхната странност или новост, а по насилническите им методи. Елиминирам „религиите пародии“ като Църквата на летящото спагетено чудовище - вяра, измислена, за да подиграе вярата. Елиминирам религиите, които изискват употребата на халюциногени - заради една неприятна случка в общежитието в Ню Джърси през 80-те, която предпочитам да ви спестя.
Някои изглеждат прекомерно тесни - като унгарската народна религия; други, като унитарните универсалисти, прекалено широки. Да вярваш във всичко, звучи досущ, като да не вярваш в нищо. Накрая свеждам изповеданията до осем: осем възможни отговора на въпроса на сестрата от спешното отделение. Смесица от монотеистични, политеистични и атеистични вярвания. Някои, да речем католицизмът, са откровено стандартни; други, като Уика, откровено не са. Избрал съм не цели изповедания, а по-скоро парченца вяра. Бог разрязва. Откривам, че ми е по-лесно да обхвана в ума си суфизма, отколкото целия ислям. Същото е с кабала и юдаизма. Влекат ме мистичните пътища - струват ми се нужен противовес на моето съществуване, в което превес взима главата ми.
Религиите се целят високо, но често падат ниско, както доказва дори бегъл поглед към заглавията в пресата: ислямски атентатори самоубийци, католически свещеници педофили, множество апокалиптични култове. Тези перверзии обясняват защо много от приятелите ми заобикалят религията, всички религии, доста отдалече. Според тях нищо не заслужава вярата ни. Вярата е за нещастници. Споменаването на Бог по повод, различен от подигравката, се възприема като комично-атавистично, както акне, избило на 40. Ако ще откривам своя Бог, ще трябва да обезоръжа този язвителен цинизъм, да го убия, като обаче запазя невредим неговия полезен събрат, скептицизма. Няма да е лесно.
В действителност не съм сигурен как да се впусна в търсенето си, така че прибягвам към стандартната си стратегия: чета. Книгите, разсъждавам, са тласнали мнозина към вярата.
„Вземете я и я прочетете“ били думите на едно дете, вдъхновили свети Августин16 да прочете Библията и така да преобърне живота си от саморазрушение към блаженство. Чета Толстой и Хъксли17, Мертон18 Хешел19 и Ганди. Чета много Уилям Джеймс20. Брат на романиста Хенри Джеймс, Уилям изучавал медицина, но скоро открил, че се интересува повече от трепетите на сърцето и ума. Станал философ и - нова за времето си професия - психолог. Неговият шедьовър представлява дебел том, наречен „Многообразието на религиозния опит“. Както личи от заглавието, Джеймс не се интересувал от ритуали или теология, или от социалните аспекти на религията. Той искал да знае как религията въздейства на хората директно; не в какво вярват, а какво изпитват. Книгата, публикувана през 1902 г., често се посочва като първия научен подход към изучаването на религията. Но тя не е проста систематизация. На всяка страница усещам как Джеймс мълчаливо копнее, как завижда на онези, за които пише, онези, за които „религията съществува не само като монотонен навик, а като пареща треска“. Самият Джеймс никога не е изпитал тази треска. Той пише сякаш пътешественик, прикован към дома си, принуден да разчита на чужди разкази за странствания, в които сам отчаяно е искал да се впусне.
Като мен Джеймс страдал. Страдал от физически неразположения, порок на сърцето и хронична болка в гърба, но и от душевни. През целия си живот бил предразположен към пристъпи на депресия и мисълта за самоубийство често го спохождала. Може би засрамен от своята меланхолия, колкото и аз, той я скрил от хорските погледи, като я споменал съвсем накратко, дегизирайки я като някакъв „френски кореспондент“, който уж казал: „Винаги съм мислел, че това мое усещане за меланхолия има връзка с религията“.
Като мен Джеймс не можел да се моли. (Чувствал се „глупаво и изкуствено“.) Като мен бил обсебен от мисълта за смъртта; и пак като мен Уилям Джеймс бил нагледен пример за противоречиви пориви. Оплаквал се от американското безмозъчно обожествяване на „развратната богиня УСПЕХ“ и въпреки това следял продажбите на книгите си с алчен поглед. В науката бил прагматик, но и „идеалист“, както сам казва. В крайна сметка, както пише в биографията му Линда Симон, „той бил убеден в собствената си сложност“. Джеймс изисквал, на съвременен език, интензивна поддръжка - още нещо общо за двама ни поне според жена ми.