Отпусна палеца си и запалката угасна.
Делбърт се разкрещя гневен и ужасен:
„Това дърво е мое! Правиш си огън от моето дърво!“
Макензи седна мълчешком.
„Щом дървото изгори, то умира, нали? Нали умира, щом изгори?“
Макензи кимна.
„Но защо го правиш?“ — изписка мисълта на Делбърт.
— Трябва ми топлина — твърдо заяви Макензи. — Ако не е топло, приятелят ми ще умре. Само така мога да го стопля.
„А моето дърво?“
Макензи сви рамене:
— Трябва ми огън, ясно ли ти е? И ще си го стъкмя, както си знам.
Щракна отново с палец и запалката светна.
„Но аз нищо не съм ти направил“ — проплака Делбърт, като се люлееше на перваза на металната врата. — „Аз съм ти приятел. Никога нищо лошо не съм ти направил.“
— Така ли? — попита Макензи.
„Да“ — потвърди мисълта на Делбърт.
— А какво ще кажеш за вашия план? Дето се опитахте да ме изпързаляте да вземем дърветата на Земята?
„Това не беше моя идея“ — разгорещи се Делбърт. — „Нито пък на дърветата. Всичко това го измъдри Енциклопеда.“
Една тумбеста сянка се мярна на вратата.
— За мен ли става дума?
Енциклопеда се беше върнал. Като потупа свойски Делбърт по рамото, той влезе в землехода.
— Видях Уейд — каза той.
Макензи го прониза с поглед.
— Значи си мислиш, че е безопасно да дойдеш тук?
— Разбира се — рече Енциклопеда. — Вашите силови методи вече не вървят. Няма как да ги приложите.
Ръката на Макензи се стрелна, сграбчи в мъртва хватка Енциклопеда и го запокити навътре в колата.
— Само се опитай да минеш през тази врата! — изсъска той. — Веднага ще разбереш дали силовите методи не вършат работа.
Енциклопеда се надигна и се отръска като разрошена кокошка. Но мисълта му беше спокойна и хладнокръвна.
— Не виждам каква изгода може да имате от това.
— Супичка — невъзмутимо отвърна Макензи и прониза Енциклопеда с поглед.
— Хубава зеленчукова супичка. Нещо като борш. Не си падам много по борша, но…
— Супичка ли?
— Аха, супичка. Чорбица. Хапване.
— Хапване! — мисълта на Енциклопеда се замята възбудено. — Ще ме използваш за храна!
— Защо не? — попита Макензи. — Ти си просто зеленчук. Безспорно интелигентен зеленчук, но все пак зеленчук.
Той усети опипващите мисловни пипала на Енциклопеда в мозъка си.
— Давай — каза му той. — Обаче хич няма да харесаш това, което търсиш.
Мислите на Енциклопеда чак се задъхаха.
— Ти си го скатал от мен! — укоризнено каза той.
— Ние нищо не скатаваме — заяви Макензи. — Просто досега не се е налагало да мислим за това… да си спомняме за какво хората са използвали растенията едно време и за какво все още ги използват в някои случаи. Единствената причина да не го правим толкова често сега е, че сме превъзмогнали нуждата от тях. Но ако такава нужда възникне…
— Вие ни ядете! — изскърца Енциклопеда. — Използвате ни за строителни материали! Добивате от нас топлина!
— По-кротко — каза му Макензи. — Теб просто те шокира начинът, по който го правим. Мисълта, че го смятаме за правилно. Че просто отиваме и вършим с растенията каквото си искаме, без да ги питаме, без дори да се замисляме какво те мислят по въпроса. Това накърнява родовото ти достойнство.
Той млъкна и се приближи до вратата. От котловината се разнесоха първите тонове на музиката. Настройването преди концерта беше приключило.
— Добре — каза Макензи. — Ще те засегна още малко. Дори ти за мен не си нищо повече от едно растение. Това, че си научил някои цивилизовани трикове, не ни прави равени. По никакъв начин. Ние, човеците, не забравяме лесно миналото. Ще трябва да минат хиляди години на контакти с такива като вас, за да започнем да ви възприемаме като нещо по-различно от обикновени растения. Нещо, което някога сме използвали и можем да използваме отново.
— Дори и във вид на борш ли?
— Дори и във вид на борш.
Музиката спря. Спря внезапно, насред нотата.
— Виждаш ли? — каза Макензи. — Дори и музиката ви изневерява.
Тишината ги погълна и в настъпилото мълчание прозвуча едно тежко и солидно „троп-троп“.
— Нели! — извика Макензи.
Масивната й сянка изникна от мрака.
— Да, шефе, аз съм — потвърди Нели. — Я глей кво ти нося.
Тя захвърли Уейд пред вратата.