Чу се шум от боричкане.
— Хванах го, шефе — каза Нели.
Роботката изникна от тъмнината. Влачеше Енциклопеда, стиснала листенцата на перчема му.
Макензи се обърна отново към диригентите, но те бяха изчезнали. Тревата наоколо тайнствено шумеше от дузините порещи я крачета.
— И сега кво? — попита Нели. — Ще горим ли дърветата?
Макензи поклати глава.
— Не, Нели. Няма да ги горим.
— Бая ги стреснахме — каза тя. — Изприщиха се от страх.
— Може би — каза Макензи. — Да се надяваме, че е тъй. Но те не са само уплашени. Вероятно ни ненавиждат, а това е още по-добре. Все едно, че ние се отвращаваме от някоя форма на живот, която отглежда хора за храна и възприема човека само като нещо годно за ядене. Те винаги са се мислили за най-голямата интелектуална сила във Вселената. Ние ги потресохме. Изплашихме ги, уязвихме гордостта им, разклатихме вярата им. Бяха се захванали с нещо, което за тях не е просто игра. Сигурно добре ще се замислят, преди да опитат пак.
Долу, в котловината, музиката започна отново.
Макензи отиде да види какво става със Смит. Той спеше спокойно, с увито около него наметало. Уейд седеше в ъгъла, подпрял главата си с ръце. Отвън долетя ракетно бръмчене и викът на Нели. Макензи изскочи през вратата. Над котловината кръжеше кораб и заливаше околността с потоци светлина. После бързо се устреми надолу и се приземи на стотина ярда разстояние. Харпър излезе с превързана дясна ръка и се завтече към тях.
— Не си ги изгорил! — викаше той. — Не си ги изгорил!
Макензи кимна. Харпър го потупа по рамото със здравата си ръка.
— Знаех си, през цялото време знаех, че няма да го направиш. Будалкаш се с шефа си, а? Малко майтап, нали така?
— Не точно майтап.
— Сега относно дърветата — рече Харпър. — Въпреки всичко не можем да ги пратим на Земята.
— Аз ти казах.
— Току-що се обадиха оттам. Излиза, че имало закон, приет преди стотици години, срещу внасянето на чуждоземни растения. Някакъв тъпанар навремето довлякъл от Марс наръч бурени и те за малко да съсипят Земята. Тъй че се наложило да прокарат закона. И си стоял този закон, забравен от всички.
Макензи пак поклати глава.
— Някой се е сетил да го изрови.
— Точно така — каза Харпър. — Наложиха запор за цялата Галактика. Не можем да пипаме дърветата.
— Не бихме и могли. Те самите няма да тръгнат.
— Но нали беше сключил сделка! Нямаха търпение да заминат…
— Това беше преди да разберат, че използваме растенията за храна и тем подобни…
— Но…
— За тях — продължи Макензи — ние сме шайка човекоядци. Нещо, с което след време ще си плашат малките: ако не слушаш, ще дойдат човеците!
Нели се показа иззад землехода. Все още стискаше Енциклопеда за чимчето на главата му.
— Ей — извика Харпър. — Какво става тук?
— Ще трябва да устроим концентрационен лагер — отвърна Макензи. — С непристъпни стени — той посочи Енциклопеда.
Харпър се опули.
— Че какво толкова е направил?
— Просто се опита да завладее човешкия род.
Харпър въздъхна.
— Значи трябва да вдигаме две огради. Стрелящото дърво в гарнизона е полудяло, пука навсякъде.
Макензи се ухили.
— Е, можем да минем и с една за двамата.
Къщата на гагарите
Когато откри тази къща, Дейвид Латимър се бе загубил. Пътуваше към Уаялузинг — град, за който бе чувал, но никога не бе стъпвал в него, и очевидно беше свърнал по погрешен път. Бе минал през две селца, Екселсиор и Навар, и ако не го лъжеха указателите, след още няколко мили щеше да попадне в Монфорт. Надяваше се там някой да го упъти.
По тесния, криволичещ селски път нямаше почти никакво движение. Обкръжено от брезови и иглолистни горички, шосето лъкатушеше през хълмисти пущинаци, които се спускаха към морския бряг, и от далечината почти през цялото време долиташе приглушеният гръм на прибоя по купищата огромни крайбрежни канари.
Колата се катереше по дълъг и стръмен склон, когато зърна за пръв път къщата между шосето и брега. Широката порутена фасада от камъни и тухли, с масивни двойни комини в двата края на покрива беше разположена пред стара брезова горичка, толкова високо над околността, че сякаш се рееше в небето. Той намали скоростта, отклони колата към ръба на пътя и спря, за да огледа по-добре.
Към входа на къщата завиваше в полукръг широка тухлена алея. Из добре поддържаната ливада отпред растяха няколко огромни дъба и в сенките им се гушеха изящни каменни скамейки, на които сякаш никой никога не бе сядал.