— Но кому е нужно да ни лови в капан?
— Това — заяви Ъндърууд — е загадката, която всички се мъчим да решим… освен един-двама напълно обезсърчени. Ала макар да са предложени няколко теории, все още няма отговор. Понякога се питам защо ли ни е нужен. Ще се почувстваме ли по-добре, ако узнаем кой ни е пленил?
Капан с идеално смазана пружина, помисли Латимър. Наистина беше така. Спомни си спонтанната, инстинктивна привлекателност, с която го бе пленила къщата — даже просто като минаваше с колата, чарът бе долетял до него.
Салатата беше превъзходна, бифтекът и варените картофи не й отстъпваха. Оризовият пудинг се оказа най-вкусният десерт, който Латимър бе опитвал. Въпреки тревогата той откри, че се наслаждава на вечерята, на лекия, остроумен разговор, прелитащ над масата.
Когато вечерята свърши, всички минаха в ателието и насядаха пред огъня в голямата мраморна камина.
— Дори през лятото — каза Енид, — щом се свечери, тук става прохладничко. Радвам се на това, защото обичам огъня. Палим почти всяка вечер.
— Говорите тъй, сякаш сте племе — забеляза Латимър.
— Група — рече тя. — Може би банда. Съзаклятници, макар че няма съзаклятие. Добре се погаждаме. Тъкмо това му е най-хубавото. Толкова добре се погаждаме.
Брадатият старец се приближи до Латимър.
— Името ми е Джонатън — съобщи той. — На вечерята бяхме доста раздалечени, та не можахме да се запознаем.
— Чух, че от всички присъстващи вие сте тук най-отдавна.
— Сега да — каза Джонатън. — Допреди една-две години беше Питър. Стария Пит, така го наричахме.
— Беше?
— Той умря — поясни Енид. — Затова се освободи място за вас. Къщата не е чак толкова просторна, нали разбирате?
— Искате да кажете, че цели две години са търсили някой, с когото да го заменят?
— Имам чувството — вметна Джонатън, — че ние принадлежим към твърде подбрана компания. Мисля си, че човек трябва да отговаря на строго определени изисквания, преди да разгледат кандидатурата му.
— Тъкмо това ме озадачава — каза Латимър. — В групата трябва да има някакъв общ фактор. Може би професионален.
— Убеден съм — съгласи се Джонатън. — Вие сте художник, нали?
Латимър кимна.
— Енид е поетеса — продължи Джонатън, — и то много добра. Дороти е писателка, а Алис музикантка… пианистка. Не само свири, но и композира. Още не сте се срещнали с Дороти и Джейн, мисля.
— Не. Струва ми се, че знам кои са, ала още не съм ги срещал.
— Ще ги срещнете още тази вечер — обади се Енид. — Групата ни е толкова малка, че бързо се опознаваме.
— Да ви предложа ли нещо за пиене? — запита Джонатън.
— Бих бил благодарен. Случайно да ви се намира шотландско уиски?
— Случайно ни се намира всичко, което пожелаете — отвърна Джонатън. — С лед или сода?
— С лед, ако обичате. Но аз май почвам да се налагам.
— Тук никой не се налага — възрази Джонатън. — Просто се грижим един за друг.
— Ако няма нищо против, дай едно и за мен — каза Енид. — Знаеш какво ми трябва.
Докато Джонатън отиваше за напитките, Латимър се обърна към Енид:
— Трябва да призная, че всички бяхте много любезни към мен. Приемате един чужденец…
— О, всъщност не е така. Тук никога няма да бъдете чужденец. Не разбирате ли? Вие сте един от нас. Имаше свободно място и вие го запълнихте. Ще останете тук завинаги. Никога няма да си отидете.
— Искате да кажете, че никой никога не се е измъквал от това място?
— Опитваме се. Всички сме опитвали. Някои от нас — многократно. Обаче никога не успяваме. Пък и къде да отидем?
— Сигурно трябва да има и други места. Трябва да има начин за връщане.
— Не разбирате — каза тя. — Тук е единственото цивилизовано кътче. Всичко останало е пущинак. Лесно можеше да се залутате, ако не внимавате. Случвало ни се е да организираме издирване на загубените.
Ъндърууд пресече стаята и седна на канапето, от другата страна на Енид.
— Как я карате двамата? — запита той.
— Отлично — каза Енид. — Тъкмо обяснявах на Дейвид, че няма начин за измъкване оттук.
— Права си — съгласи се Ъндърууд, — ала така не променяш нищо. Някой ден и той ще опита.
— Не се съмнявам — призна Енид, — но ако преди това е разбрал, ще му бъде по-леко.
— Един въпрос ме мъчи — каза Латимър. — Защо? По време на вечерята казахте, че всеки търси решение, обаче никой не го намира.