— Тия хора, тия шефове, за които говориш… те сигурно са предпазливи хора, нали, далновидни? Не биха рискували. Залагат прекалено много, за да поемат и най-дребен риск.
— Да не би да твърдиш…
— Да, така мисля. Това поне е идея.
— И аз мислех нещо подобно — каза Джонатън, — ала го отхвърлих, защото просто не си вярвах. Прекалено близко съвпада с възгледите ми. А и не е логично. Ако искат да отстранят някои хора от пътя си, има далеч по-прости начини.
— Не толкова безопасни — възрази Латимър. — Тук няма начин да ни намерят. Мъртви биха ни открили…
— Не говорех за убийства.
— Добре де — рече Латимър, — това беше само хрумване. Още една от многото догадки.
— Има и друга теория, която досега не са ти споменавали, поне така мисля. Социологически експеримент. Поставят групи хора при необикновени обстоятелства и проучват реакциите им. Изолират ги, за да не влияе външният свят върху ефекта на ситуацията.
Латимър поклати глава.
— Излишни усилия и разходи. Никакъв експеримент не ги заслужава.
— И аз така смятам — каза Джонатън и стана от стола. — Ще ме извиниш ли? Имам навика да си полягам за около час преди вечеря. Понякога дремя, друг път спя, а най-често просто лежа. Важното е, че си почивам.
— Върви, върви — кимна Латимър. — После ще имаме време да разговаряме до насита.
Повече от половин час след оттеглянето на Джонатън Латимър седя сам; гледаше надолу към ливадата, но почти не я забелязваше.
В тая идея, че босовете са виновни за станалото, има някакъв смисъл, макар и доста нелеп, помисли той. Усмихна се. Босове — колко лесно се възприема чуждият жаргон.
Преди всичко, ако нещата бяха възможни, такава система би изключвала самата вероятност за грешки. Избираш хората, от които искаш да се отървеш, и след като ги заточиш в миналото, продължаваш да ги следиш, за да си сигурен, че няма да се изплъзнат. И същевременно не им причиняваш истински страдания, щадиш ги, доколкото можеш, не обременяваш излишно съвестта си. Изобщо постъпваш цивилизовано.
Има две слаби места, каза си той. От време на време персоналът се сменя. Значи трябва да връщат слугите в настоящето и това крие определен риск. Сигурно се е наложило да разработят система, гарантираща тяхното мълчание, а като знаем каква е човешката натура, задачата съвсем не изглежда лесна. Второто слабо място са хората, затворени тук. Ако остане в настоящето, философът би могъл да се превърне в заплаха. Ами другите? Каква заплаха представлява една поетеса? Карикатурист — как да е, писателка може би също, но музикантка и композиторка… Какво толкова опасно има в музиката?
Ала в общи черти идеята не звучеше чак толкова налудничаво, колкото би се сторило на предубеден слушател. През последните няколко века светът би си спестил много скръб, ако можеше да се осъществи подобен план за откриване и изолиране на потенциални бунтари, далеч преди да станат заплаха за обществото. Трудната част от такъв замисъл — направо невероятна, доколкото разбираше Латимър — би била в точното набелязване на евентуалните смутители на спокойствието, още преди да се създадат неприятности. Макар че и това е възможно, предположи той. Възможно е, ако вземем предвид ролята на изкуството в оформянето на обществената психика.
С изненада осъзна, че през цялото време неволно се е взирал в групичката брези. И сега си спомняше още нещо. Точно преди да се просне на леглото, беше видял как една птичка кацна на скалата, постоя малко, после подхвръкна и изчезна — не отлетя, просто изчезна. Вероятно го бе разбрал още тогава, но смисълът на видяното не бе успял да впечатли замъгления му от дрямка мозък. В момента беше уверен, че не греши. Птичката бе изчезнала.
Стана от стола и с широка крачка се отправи надолу по склона, докато се озова срещу канарата с дървета от двете страни и трето точно зад нея. Бръкна в джоба си, извади един от ахатите и внимателно го хвърли над камъка, така че да удари задната бреза. Не я улучи; не чу и тупване на земята. Един по един запрати и останалите ахати подир първия. Нито един от тях не удари дървото, нито един не падна долу. За по-голяма сигурност той заобиколи дясното дърво, коленичи зад скалата и запълзя на четири крака. Старателно претърси всяка педя земя. Ахати нямаше.
Потресен, усещайки как в главата му се върти кипнал вихър от съмнение и почуда, той се върна нагоре и пак седна на стола. Обмисли положението спокойно, доколкото му се удаваше, и постепенно се убеди, че е открил някаква пролука в — как да го нарече? — континуума на времето може би. Ако човек се промъкнеше през пролуката и скочеше в нея, щеше да изчезне. Бе хвърлил ахатите и те бяха изчезнали, бяха пренесени другаде. Но къде? Най-вероятно в някоя друга епоха и изглеждаше логично това да е епохата, от която го бяха отвлекли. Вече веднъж бе стигнал оттам дотук и щом имаше пролука във временния континуум, би било разумно да предположи, че тя ще го изведе обратно в настоящето. Не беше изключено да се случи нещо друго, ала шансът му се струваше малък, защото в обмяната участваха само две епохи.