Придружителят се дръпна настрана, за да направи път на Латимър, после отстъпи в коридора и затвори вратата. Латимър се озова в стаята насаме с нейния собственик.
— Казвам се Донован Гейл — представи се онзи, докато ставаше от бюрото и крачеше напред. Протегна ръка и Латимър я пое. Ръкостискането на Гейл беше дружелюбно и енергично.
— Хайде да седнем там — посочи той към ъгловия диван. — Струва ми се, че имаме доста теми за разговор.
— Ще ми бъде интересно да чуя каквото имате за казване — отговори Латимър.
— Интересът май е взаимен — вметна Гейл. — Имам предвид, че и двамата се интересуваме от това, което има да каже другият.
Седнаха на двата края на дивана и се спогледаха.
— Значи вие сте Дейвид Латимър? Знаменитият художник?
— Не съм знаменит — възрази Латимър. — Все още. И по всяка вероятност вече никога няма да бъда. Само едно не разбирам — как тъй сте ме очаквали?
— Знаехме, че сте напуснал Къщата на гагарите.
— Значи така я наричате. Къщата на гагарите.
— И подозирахме, че може да се появите тук. Не знаехме точно къде, но се надявахме да е наблизо. Иначе изобщо нямаше да се доберете дотук. Из тия хълмове бродят чудовища. Е, разбира се, не можехме да бъдем съвсем сигурни, че ще се озовете при нас. Имате ли нещо против да споделите как го направихте?
Латимър поклати глава.
— Не вярвам да го сторя. Поне засега. Може би по-късно, когато узная повече за вашите планове. А сега имам въпрос към вас. Защо избрахте точно мен? С какво ви пречеше един безобиден художник, който само гледаше да си изкара хляба и да си създаде репутация с надеждата за по-добър живот?
— Виждам, че схващате — каза Гейл.
— Не всичко — отвърна Латимър. — И може би не за всичко съм прав. Но не ще търпя да се отнасят с мен като с престъпен тип, като с някаква потенциална заплаха. Нито ми стиска, нито пък имам мотивите да бъда престъпен тип. Ами Енид, за Бога? Енид е поетеса. Ами Алис? Тя може само едно — да свири добре на пияно.
— Обръщате се не към когото трябва — смъмри го Гейл. — Брийн би могъл да ви отговори, ако откриете начин да го заставите. Аз съм само служител.
— Кой е Брийн?
— Ръководител на групата за преценки.
— Говорите за ония, които решават кого да грабнете и да го заточите в миналото?
— Да, така е в общи линии. Ала нещата са далеч по-мащабни. Тук се върши много работа. Хиляди вестници и други издания трябва да се изчитат за откриването на потенциалните бунтари. Предварителни психологически оценки. След това трябва да се предприемат по-задълбочени проучвания в Свят-1. По-нататъшно изследване на потенциалните субекти. Но там никой не знае какво става в действителност. От време на време просто се наемат хора да свършат определена задача. Истинската работа е при нас.
— Свят-1, това настоящето ли е? Предишният мой и ваш свят?
— Да. Обаче грешите, ако смятате Свят-1 за настояще. Съвсем не е така. Става дума не за време, ами за паралелни светове. Онзи, от който пристигнахте преди малко, е свят, където всичко се е развило точно както в Свят-1, с единствено изключение — човекът не се е появил. Там няма и никога няма да има хора. Тук, където сме сега, е станало нещо много по-драстично: влечугите не са изчезнали. Мезозойската ера не е свършила, кайнозойската изобщо не е започнала. Влечугите все още са доминиращ вид, а бозайниците продължават да бъдат на втори план.
— Не рискувате ли, като ми разказвате всичко това?
— Мисля, че не — каза Гейл. — Вие няма да отидете никъде. Никой от нас не напуска. Щом подпишем договора за работа тук, знаем, че няма връщане. Завинаги оставаме. Освен ако имате система…
— Нямам система. Просто ми провървя.
— В известен смисъл вие ни затруднявате — каза Гейл. — През всичките тия години, откакто се осъществява програмата, на нито една от станциите не се е случвало нещо подобно. Чудим се какво да правим и не сме съвсем наясно как да постъпим с вас. Засега ще останете като гост. По-късно, ако желаете, ще ви потърсим място. Можете да станете член на екипа.
— Точно сега — каза Латимър — това не ми изглежда особено привлекателно.
— Защото не осъзнавате нито фактите, нито опасностите. Днес основната част от човечеството в Свят-1 живее така добре, както при никоя от предишните икономически и социални системи. Има идеологически различия, разбира се, но има и известна надежда, че в крайна сметка те ще бъдат изгладени. Не отричам, съществуват недоразвити райони. Ала трябва да се признае, че единствената им надежда е развитието с деловата помощ на свободния свят. Така наречените интереси на едрия бизнес са едничката надежда на света. Ако изчезне сегашната икономическа структура, цялото човечество ще рухне в едно ново средновековие и ще му трябват хилядолетия, за да се излекува, ако лечение изобщо е възможно.