Латимър пое чашата и отпи още една глътка. Забеляза, че е успял да я преполови. Трябваше да вземе бутилката, никой нямаше да забележи. Избра сандвич, сдъвка го, посегна за втори. Откога не беше ял? Сведе очи и още преди да бе погледнал часовника, осъзна, че стрелките му едва ли показват точното време в този мезозойски свят. Замисли се озадачено, опитвайки се да съобрази дали може да има часова разлика между световете. Вероятно нямаше — логично погледнато, не би трябвало да има, — но може би някои фактори… взря се в циферблата отблизо, ала цифрите играеха и стрелките не искаха да стоят на едно място. Пийна още малко.
Събуди се в тъмното, вдървен и изтръпнал. Запита се къде е попаднал. След кратко объркване си спомни къде е и подробностите от последните два дни го затрупаха като лавина, отначало хаотични и разхвърляни, после неусетно се сляха и изплетоха гоблена на реалността.
Беше заспал на креслото. В леещата се през прозореца лунна светлина различи край лакътя си празната чаша и чинията с недоядения сандвич. Сградата бе притихнала, не се чуваше нито звук. Помисли си, че навярно е полунощ и всички спят. А може би наоколо нямаше никого, може би по някакъв странен начин, по странна причина целият щаб беше евакуиран, опразнен от всичко живо? Не, разбираше, че това са глупости.
Тромаво се надигна от креслото и пристъпи към прозореца. Под него пейзажът напомняше чисто сребро, нащърбено от дълбоки сенки. Досами оградата зърна едва доловимо движение, но не успя да различи какво е помръднало. Може би някакво дребно животинче дебнеше наблизо. Сигурен беше, че тук трябва да има бозайници — ситни, потайни и уплашени твари, които гледат да не се пречкат никому, защото не са имали шанс да се развият, както бяха сторили в Свят-1, когато преди милиони години незнайна катастрофа бе помела царете-влечуги по цялата Земя, оставяйки празнота.
В сребърния свят вън се криеше безмълвно вълшебство — вълшебството на нов-новеничък свят, все още неопетнен от ръцете и инструментите на човека, чисто кътче без купища боклук. Запита се дали ако излезе и тръгне навън, вълшебството ще намалее от присъствието му — присъствието на човек, който няма правото да бъде тук.
Излезе в коридора и с асансьора се спусна до приземния етаж. Отсреща бе барът и трябваше да мине през него, за да стигне до външната врата. Влезе тихо, на пръсти, макар че сам се питаше защо, след като нямаше кого да събуди в задрямалото помещение.
Наближаваше вратата, когато чу гласове. Спря в сянката и бързо се огледа, за да открие кой говори. Бяха трима, седнали на масата в дъното. Пред тях имаше бутилки и чаши, ала те, изглежда, не се интересуваха от пиенето; облакътени напред, с доближени глави, бяха се увлекли в сериозен разговор.
Пред погледа му един от компанията се облегна назад и гневно повиши глас:
— Предупредих ви. Предупредих и Брийн, и вас, Гейл. А вие ми се изсмяхте.
Говорещият беше Сътън. Седеше прекалено далече и светлината бе твърде слаба, за да се виждат чертите му, но Латимър безпогрешно позна гласа.
— Не съм се смял — възрази Гейл.
— Може би, обаче Брийн се изсмя.
— Не знам нито за Брийн, нито за смеха — каза третият човек, — ала прекалено много неща тръгнаха наопаки. Не само трите самоубийства. Има и друго. Сбъркани изчисления, погрешна обработка на данни, неверни преценки. Всичко върви на поразия. Да вземем например аварията на генератора онзи ден. Три часа останахме без енергия, три часа нямаше ток по оградата. Знаете какво би станало, ако няколко едри хищника…
— Да, знаем — прекъсна го Гейл, — но тогава беше обикновена техническа авария. Случват се такива работи. Друго ме плаши — онзи тип, Латимър. Това си е чисто и просто автогол. Нямаше защо да го пращаме в Къщата на гагарите. За целта прахосахме страхотни суми; операцията излезе много сложна. Доставяме го там най-сетне — и какво? Избягва. Казвам ви, господа, прекалено много автоголове си вкарваме. Повече, отколкото се полагат при нормален ход на операцията.
— Няма смисъл да прикриваме истината, да си затваряме очите — рече Сътън. — И вие знаете, и аз знам какво става, и колкото по-скоро признаем фактите и потърсим начин да се справим с тях, толкова по-добре. Ако изобщо можем да се справим. Насреща ни са застанали разумни същества, може би не по-малко разумни от нас, но по различен начин. Толкова различен, че не можем да се борим с него. Психическа сила срещу техническа мощ — при такъв сблъсък лично аз бих заложил на първото. Предупредих ви преди месеци. Пипайте ги с кадифени ръкавици, така ви казах. Не правете нищо, което може да ги стресне. Мислете хубави неща за тях, защото не е изключено да четат мислите ни. Според мен могат. И после какво? Една тайфа празноглавци трябва да си пропилее следобеда в пукотевица и като не намира друг дивеч, решава да се поупражнява в стрелба срещу ония приятели…