— Но това беше преди месеци — обади се третият човек.
— Те ни изследват — каза Сътън. — Проверяват какво им е по силите. Докъде могат да стигнат. Могат да спрат генератора. Могат да объркат преценките ни. Могат да тласнат хората към самоубийство. Бог знае какво друго могат. Дайте им само още няколко седмици. Впрочем кой особено надарен идиот ви е убедил да разположите командната база в подобен свят?
— Имаше много съображения — отговори Гейл. — Преди всичко мястото изглеждаше безопасно. Ако някой от опозицията реши да започне борба против нас…
— Вие сте луди — викна Сътън. — Няма никаква опозиция. Как може да има опозиция?
С няколко бързи крачки Латимър прекоси ъгъла на бара и се измъкна навън. Когато се озърна през рамо, видя, че тримата продължават да седят. Сътън крещеше и блъскаше с юмрук по масата. През виковете му си пробиваше път пискливият глас на Гейл:
— Как, по дяволите, можехме да допуснем, че тук има разум? Свят, населен с глупави гущери…
Препъвайки се в тъмното, Латимър пресече покритата с плочи тераса и слезе по няколкото каменни стъпала към ливадата. Светът все още тънеше в сребърно вълшебство и пълната луна се рееше сред безоблачното небе. Въздухът беше гальовен, с дъх на свежест.
Ала той почти не забелязваше вълшебството и свежестта. В мозъка му гръмовно тътнеше само една дума. Грешка! Не е трябвало да го пращат в Къщата на гагарите. Преценката е била невярна. Заради дълбокомислените машинации на някакви разумни влечуги в този свят, където мезозоят продължаваше, бяха го изтръгнали от Свят-1. Но съзнаваше, че вината не е тук, а в самия Свят-1 — в схемата, разработена, за да направи този свят и паралелните му безопасни, гарантирано безопасни за интересите на големия бизнес.
Той закрачи по ливадата и вдигна поглед към върха на северния хълм. Там седеше редица сгушени фигури, дълга редица от тантурести фигури на влечуги, гледащи тържествено надолу към пришълците, които бяха дръзнали да осквернят техния покой.
Спомни си, че си бе задал въпроса как един човек би могъл самичък да осуети плановете на Свят-1, съзнавайки отлично, че никой не е в състояние да го стори, че навярно това не е по силите на каквато и да било група хора.
Повече нямаше нужда да си го задава. След време, рано или късно, краят щеше да дойде. Може би дотогава по-голямата част от персонала щеше да бъде прехвърлена към Къщата на гагарите и други постове, в опит за бягство от това обречено място. Може би през идните години щяха да построят нов команден център в някой по-безопасен свят и да продължат с проекта. Но поне човечеството щеше да спечели известна отсрочка; може би даже проектът щеше да бъде изоставен. Той вече бе погълнал безброй милиарди. Колко още биха рискували да вложат босовете от Свят-1? Знаеше, че това е централният въпрос, главната дилема за всичко там: струва ли си разноските?
Завъртя се и внимателно изгледа хълма с клекналите на него същества. Сред вълшебната лунна светлина Дейвид Латимър тържествено вдигна ръка за поздрав.
Още преди да го стори, знаеше, че жестът е безсмислен, че го прави по-скоро за себе си, отколкото за тромавите фигури, седнали на върха, които нито го забелязваха, нито разбираха. Ала дори и така трябваше да го стори, трябваше той, разумният човек, да изрази искреното си уважение към друг разумен вид и така да покаже вярата си, че могат да споделят общ етичен кодекс.
Фигурите на хълма не помръднаха. Друго не можеше и да се очаква, каза си той. Откъде да знаят, защо да се интересуват какво е опитал инстинктивно да им съобщи, без всъщност да се надява на общуване, искайки да даде поне на самия себе си знак за чувството на дружба, което изпитваше в този момент към тях?
Докато мислеше това, усети как го обзема топлина, как го залива и обгръща, също както в неясни детски спомени от миговете, когато майка му го завиваше в леглото. Сетне разбра, че се движи, някакъв тласък го надигна над телената мрежа и под него се плъзнаха склоновете на хълма. Не усещаше страх, защото всичко ставаше като насън и пораждаше дълбоката увереност, че каквото и да се случи, всъщност не е наяве и следователно не може да му навреди.