Озова се срещу тъмните сгушени фигури, насядали в редица, и макар че все още беше замаян като в сън, сега ги различаваше ясно. Не бяха приятна гледка. Изглеждаха също тъй тромави и грозни, както когато ги бе зърнал отдалече. Телата им бяха като безформени буци, подробностите се губеха дори под ярките лунни лъчи, ала лицата нямаше да забрави никога. Те бяха изострени и триъгълни като типични черепи на влечуги, но влажното състрадание в очите им смекчаваше тази жестока острота.
Докато ги гледаше, той се запита дали наистина е тук, срещу тях, както му се струваше, или все още стои на ливадата в двора и се взира нагоре към прегърбените фигури, които сега изглеждаха само на няколко крачки от него. В съзнателно усилие да се ориентира Латимър опита да допре почвата под нозете си, да притисне ходила върху нея, обаче колкото и да се мъчеше, не усещаше нищо.
Те не бяха страховити същества и в облика им нямаше нищо ужасно — изглеждаха само мъничко противни. Клечаха в нестройна редица и го гледаха кротко с влажните си очи. И той почувства — по някакъв странен, неразбираем начин почувства присъствието им. Не като да посягаха, за да го докоснат физически — бояха се, че ако го пипнат, Латимър ще отскочи назад, — а съвсем друг допир, сякаш наливаха в него самата си същност, както човек налива вода в бутилка.
После му заговориха, не с глас, не с думи или с каквото и да било от познатите средства за общуване — може би, смаяно помисли той, говореха с тази своя същност, която наливаха в него.
— Сега се срещнахме — казаха те — и можем да те върнем обратно.
И Латимър се върна.
Стоеше в края на тухлената алея, водеща към къщата, и чуваше зад гърба си влажния ветровит шепот на първобитната гора, из чиито корони гърлено си подвикваха две кукумявки. В къщата светеха няколко прозореца. По широката морава растяха огромни дъбове, а под дърветата се гушеха изящни каменни скамейки, на които сякаш никой никога не бе сядал.
Къщата на гагарите, каза си той. Бяха го върнали в Къщата на гагарите — не на тревата зад оградата в онзи далечен свят, където мезозоят продължаваше.
Още усещаше у себе си пенливата тръпка на същността, с която го бяха изпълнили наклякалите в редица чудовища, и от нея черпеше знание и утеха.
Полицаи ли са, запита се, или може би арбитри? Същества, поели надзора над усилията на тия предприемачи, които се бореха да спечелят монопол в безбройните паралелни светове, отворени за човечеството, а може би и за други разумни народи. Те щяха да надзирават и да поправят грешките, та световете никога да не бъдат плячка за многонационалните финансови концепции на расата, която ги е открила, ами да останат като наследство и рождено право на малкото разумни народи, възникнали в необятната плетеница светове. И световете щяха да се използват по-мъдро, отколкото хората използваха своя Свят-1.
Той не се усъмни нито за миг, че това е възможно. Знаеше със сигурност, че ще се сбъдне, че след години хората и другите разумни същества ще живеят заедно в райските земи, за които бе споменал Сътън — и във всички други светове, които още чакаха да бъдат усвоени с разума и разбирането, пропуснати от човечеството. И ония странни, грубовати пазачи на етиката вечно щяха да седят на стража по върховете на безброй хълмове.
Може ли да им се вярва, запита се той и се засрами. Те го бяха погледнали в очите, бяха го изпълнили със своята същност и после го бяха върнали тук, а не в мезозойския двор. Те знаеха къде ще му бъде най-добре; навярно знаеха и всичко останало.
Потропвайки с токове, той закрачи по тухлената алея. Когато спря на последното стъпало, вратата се отвори и на прага застана човек в ливрея.
— Мъничко закъсняхте — каза икономът. — Останалите ви чакаха и току-що седнаха да вечерят. Сигурен съм, че супата е още топла.
— Съжалявам — отвърна Латимър. — Бях възпрепятстван да дойда по-рано.
— Някои мислеха, че би трябвало да ви потърсят, но мистър Джонатън ги разубеди. Каза, че ще се оправите. Според него вие сте умно момче. Твърдеше, че скоро ще се върнете — икономът го пропусна и затвори вратата. — Всички ще бъдат щастливи, че се прибирате.
— Благодаря — рече Латимър.
Крачеше и се мъчеше да не бърза, удържаше разцъфтялото в гърдите му щастие и приближаваше към вратата, иззад която долитаха весел смях и закачлив разговор.