Макензи й викна с прегракнал глас, но тя не спря. Изчезна зад хълма, почти настигнала бягащия мъж.
Смит възкликна с възхита.
— Гледай ти нашата Нели как го погна! Хубаво ще го обработи, като го сгащи.
Макензи потърка очи.
— Кой беше този? — попита той.
— Джек Александър — отвърна Смит. — Грант каза, че отново се навъртал насам.
Третият мъж се надигна тромаво иззад прикритието си и тръгна към тях. Не носеше живо наметало, дрехите му висяха на парцали, лицето му беше брадясало до очите. Посочи с палец към хълма, зад който се скри Нели.
— Майсторска маневра — възкликна той. — Тая ваша роботка го издебна в гръб.
— Ако е изгубила записващото устройство и чувалите с тор, ще й стопя лагерите — свирепо процеди Макензи.
Мъжът го погледна.
— Вие ли сте джентълмените от търговския гарнизон? — попита той.
Те кимнаха.
— Аз съм Уейд — каза той. — Дж. Едгъртън Уейд…
— Чакайте малко! — извика Смит. — Да не би САМИЯТ Дж. Едгъртън Уейд? Изгубеният композитор?
Мъжът се поклони тържествено.
— Същият — каза той. — Макар че не знаех, че съм се изгубил. Просто дойдох да прекарам една година тук, една година с музика, каквато човек никога преди не е чувал.
Той се втренчи в тях.
— Аз съм миролюбив човек — заяви, сякаш ги предизвикваше да му докажат обратното. — Но когато ония тримата разкопаха Делбърт…
— Делбърт ли? — попита Макензи.
— Дървото — поясни Уейд. — Едно пеещо дърво.
— Тези жалки безделници — каза Смит — си въобразяват, че ще вземат дървото и ще го продадат на Земята. Мога да си представя мангизите, които някой би наброил, за да си има едно такова дърво в задния двор.
— Голям късмет, че дойдохме — трезво отчете Макензи. — Ако не бяхме дошли, ако го бяха отнесли, цялата планета щеше да тръгне по пътеката на войната. Щеше да се наложи да закриваме сергията. И да чакаме с години, преди да можем да се върнем обратно.
Смит самодоволно потри ръце.
— Ще върнем скъпоценното дърво — заяви той. — И това страшно ни урежда! Отсега нататък ще ни дават музиката си ей-така, от чиста благодарност.
— Вие, джентълмени — каза Уейд, — се ръководите от користни цели, но иначе сте на прав път.
Зад тях прозвучаха нечии тежки стъпки. Обърнаха се и видяха Нели да се спуска от хълма. Държеше живо наметало.
— Избяга — каза тя. — Обаче му взех наметалото. Сега си имам наметало като вас, момчета.
— За какво ти е на тебе живо наметало? — озъби се Смит. — Дай го веднага на мистър Уейд! Чуваш ли?
Нели се нацупи.
— Не ми позволявате да си имам нищо. Въобще не се държите с мен като с човек.
— Че ти не си! — рече Смит.
— Ако дадеш наметалото на мистър Уейд — подкупващо каза Макензи, — ще ти разреша да покараш колата.
— Наистина ли? — зарадва се Нели.
— Разбира се — рече Уейд, като пристъпваше стеснително от крак на крак.
— Вземете наметалото — каза му Макензи. — То ви е необходимо. Изглежда, не сте яли от няколко дни.
— Не съм — призна си Уейд.
— Тогава пъхнете се вътре и се наяжте — каза Смит.
Нели му го подаде.
— Откъде можеш така добре да мяташ камъни? — попита я Смит.
Гордост проблесна в очите на Нели.
— На Земята играех бейзбол — отвърна тя. — Бях подавач.
Колата на Александър беше невредима, ако не се броят няколкото вдлъбнатини и разбитото от Уейд предно стъкло при първия му залп, изплашил шофьора така, че след рязък завой се беше нахендрил на един валчест камък. Музикалното дърво също беше невредимо, а корените му — все още достатъчно влажни в опакованите със зебло и напоени с вода буци пръст. В най-тъмния ъгъл на колата, свит на топка и безучастен към суматохата отвън, те откриха Делбърт, двуфутовия шофьор, който удивително наподобяваше пудел в стойка „на два крака“.
Грумбриджианците бяха мъртви, сплесканите им брони свидетелстваха за енергичните пасове на Нели.
Смит и Уейд влязоха в колата да се приготвят за пренощуване. Нели и Енциклопеда тръгнаха да дирят изгубеното при бягството оръжие на Александър. Макензи, седнал на земята и акуратно наметнал Никодемус на раменете си, пушеше последната лула преди лягане.