Слепите очи на Зурита тупаха силно, сякаш във водолазния му шлем нямаше достатъчно кислород, макар че бе прекарал във водата само няколко минути. Зурита даде знак на Балтазар и те излязоха от подводната пещера — нямаше какво повече да правят тук — и се издигнаха на повърхността. Арауканците, които ги очакваха с нетърпение, се зарадваха много, когато видяха водолазите здрави и читави.
Зурита свали шлема си, отдъхна малко и попита:
— Какво ще кажеш, Балтазар?
Арауканецът разпери широко ръце.
— Ще кажа, че дълго трябва да висим тук. „Дяволът“ вероятно се храни с риба, а риба там има достатъчно. С глад няма да го принудим да излезе от пещерата. Ще се наложи да взривим решетката — това е единственият изход.
— А не мислиш ли, Балтазар, че пещерата може да има два изхода: единият откъм залива, а другият — откъм сушата?
— Балтазар не е помислял за това.
— Тогава трябва да помислиш. Как не се сетихме досега да огледаме околността? — рече Зурита.
И те се заеха да проучат брега.
Близо до брега Зурита попадна на висока стена от бял камък, която ограждаше огромен участък земя — не по-малко от десет хектара. Зурита обиколи стената. По цялото й протежение намери само една порта, направена от дебели железни плочи. В тази порта имаше малка желязна вратичка със закрита отвътре шпионка.
„Истински затвор или крепост“ — помисли Зурита. — „Странно! Фермерите не строят такива дебели и високи стени. По стената няма ни отвор, ни пролука, през които човек би могъл да надникне вътре.“
Местността наоколо беше дива и безлюдна: голи сиви скали, обрасли тук-таме с бодливи храсти и кактуси. Долу — заливът.
Няколко дни Зурита броди покрай стената, като наблюдаваше продължително желязната врата. Но вратата не се отваряше, никой не влизаше и не излизаше през нея, никакъв звук не долиташе отвътре.
Една вечер Зурита се върна на палубата на „Медуза“, извика Балтазар и го попита:
— Ти знаеш ли кой живее в крепостта над залива?
— Зная, питах вече за това индианците, които работят на фермите. Там живее Салватор.
— А какъв е той, този Салватор?
— Бог — отговори Балтазар.
Зурита повдигна изненадано гъстите си черни вежди.
— Ти се шегуваш, Балтазар, нали?
Индианецът едва забележимо се усмихна.
— Казвам това, което съм чул. Много индианци наричат Салватор божество, спасител.
— Че от какво ги спасява?
— От смъртта. Казват, че той е всесилен. Салватор може да прави чудеса. Той държи в ръцете си живота и смъртта. На сакатите прави нови крака, живи крака, на слепите дава зорки като на орел очи и дори възкресява мъртвите.
— Проклятие! — измърмори Зурита, като подръпваше отдолу нагоре буйните си мустаци. — В залива — „морски дявол“, над залива — „бог“. Не мислиш ли, Балтазар, че „дяволът“ и „богът“ могат да си помагат взаимно?
— Мисля, че би трябвало да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро, докато още не сме се побъркали от всичките тези чудеса.
— Ти самият виждал ли си някого от излекуваните от Салватор?
— Да, виждал съм. Показаха ми един човек със счупен крак. След като прекарал известно време при Салватор, човекът взел да тича като мустанг. Видях и един възкресен от Салватор индианец. Цялото село разправя, че когато го носели при Салватор, индианецът бил студен труп — с разцепен череп и открит мозък. А излязъл от дома на Салватор жив и весел. Оженил се след смъртта си. Взел добра девойка. Виждал съм и деца на индианци…
— Значи Салватор приема външни хора?
— Само индианци. И те идват при него откъде ли не: от Огнена Земя и Амазонка, от пустинята Атакама и Асунсьон.
Като получи тези сведения от Балтазар, Зурита реши да замине за Буенос Айрес. Там той узна, че Салватор лекува индианците и се ползува сред тях със славата на чудотворец. Зурита се обърна към лекари и научи, че Салватор е талантлив и дори гениален хирург, но е много странен, като мнозина знаменити хора. Името на Салватор било широко известно в научните кръгове на Стария и Новия свят. В Америка той се прославил със своите смели хирургически операции. Когато положението на болните се смятало за безнадеждно и лекарите се отказвали да правят операция, викали Салватор. Той никога не отказвал. Неговата смелост и находчивост били безгранични. През време на империалистическата война той бил на френския фронт, където се занимавал предимно с черепни операции. Хиляди хора дължели на него спасението си. След сключването на мира заминал за родината си — Аржентина. Лекарската практика и сполучливите спекулации със земя донесли на Салватор огромно състояние. Той купил голям участък земя недалеч от Буенос Айрес, оградил го с огромна стена — една от неговите странности — и след като се заселил там, прекратил всякаква практика. Занимавал се само с научна работа в своята лаборатория. Сега лекувал и приемал само индианци, които го наричали „слязъл на земята бог“.