Зурита успя да научи още една подробност от живота на Салватор. Там, където сега се намират обширните владения на Салватор, преди войната се издигала малка къща с градина, също така обградена с каменна стена. През цялото време, докато Салватор се намирал на фронта, един негър и няколко огромни кучета охранявали този дом. Жива душа не пропускали в двора тези неподкупни пазачи.
В последно време Салватор се обкръжил с още по-голяма тайнственост. Не приемал у дома си дори своите бивши другари от университета.
Когато научи всичко това, Зурита реши:
— Щом Салватор е лекар, той няма право да откаже да прегледа болен. Защо да не се разболея? Ще проникна в дома на Салватор като болен, а после ще видим!
Зурита се отправи към желязната порта, която охраняваше владенията на Салватор, и почна да чука. Той чука дълго и упорито, но никой не му отваряше. Вбесен, Зурита грабна един голям камък и взе да удря с него по вратата, като вдигна шум, който би могъл да събуди и мъртвите.
Далеч зад стената залаяха кучета и шпионката на вратичката най-после се пооткрехна.
— Какво има? — попита някой на развален испански език.
— Болен, отворете по-скоро — отговори Зурита.
— Болните не чукат така — спокойно възрази същият глас и в шпионката надникна нечие око. — Докторът не приема.
— Той няма право да откаже своята помощ на болен човек — горещеше се Зурита.
Шпионката се затвори, чуха се отдалечаващи се крачки. Само кучетата продължаваха отчаяно да лаят.
След като изразходва целия си запас от ругатни, Зурита се върна на шхуната.
Да се оплаче от Салватор в Буенос Айрес? Но това няма да даде никакъв резултат. Зурита трепереше от гняв. Буйните му черни мустаци бяха застрашени от сериозна опасност, тъй като той постоянно ги дърпаше от вълнение и те се отпускаха надолу като стрелката на барометър, сочещ ниско налягане.
Малко по малко той се успокои и почна да обмисля какво да предприеме по-нататък.
Докато размишляваше, загорелите му от слънцето пръсти все по-често дърпаха нагоре разрешените му мустаци. Барометърът се покачваше.
В края на краищата Зурита се изкачи на палубата и неочаквано за всички даде заповед да вдигат котва.
„Медуза“ се отправи към Буенос Айрес.
— Добре — рече Балтазар. — Колко време изгубихме напразно! Да върви по дяволите този „дявол“ заедно с „бога“!
БОЛНАТА ВНУЧКА
Слънцето печеше безмилостно. По прашния път, покрай тучните житни, царевични и овесени ниви вървеше стар, изтощен индианец. Дрехите му бяха скъсани. Той носеше на ръце болно дете, покрито от лъчите на слънцето с вехто одеялце. Очите на детето бяха полузатворени. На шията му се виждаше огромен оток. От време на време, когато старецът се спъваше, детето дрезгаво простенваше и подвиваше клепачи. Старецът се спираше и духаше загрижено в лицето на детето, за да го освежи.
— Дано само го занеса живо! — прошепна той и забърза. Когато се приближи до желязната порта, индианецът премести детето върху лявата си ръка и с дясната удари четири пъти по портата.
Шпионката на малката вратичка се пооткрехна, в отверстието се мярна нечие око, резетата заскриптяха и вратичката се отвори.
Индианецът плахо прекрачи прага. Пред него стоеше стар негър със съвсем побелели, къдрави коси, облечен в бяла престилка.
— При доктора, детето е болно — рече индианецът.
Негърът мълком кимна с глава, заключи вратата и със знак покани стареца да го последва.
Индианецът се огледа. Намираше се в малък двор, застлан с широки каменни плочи. От едната страна дворът беше заграден с висока външна стена, а от другата — с една по-ниска стена, която преграждаше двора от вътрешната част на имението. Нямаше нито една тревичка, нито едно зелено храстче — истински тъмничен двор. В ъгъла, до вратата на втората стена, се издигаше бяла къща с големи широки прозорци. На земята край къщата се бяха разположили индианци — мъже и жени. Мнозина бяха с деца. Почти всички деца изглеждаха съвсем здрави. Едни от тях играеха с мидички на „чифт-тек“, други мълчаливо се боричкаха — негърът с побелелите коси строго следеше децата да не вдигат шум.
Старият индианец покорно се отпусна на земята в сянката на къщата и почна да духа в неподвижното, посиняло лице на детето. Близо до индианеца седеше стара индианка с подут крак. Тя погледна детето, легнало върху коленете на индианеца, и попита: