— Щерка ли ти е?
— Внучка — отговори старецът.
Жената поклати глава и рече:
— Блатният дух се е вселил във внучката ти. Той е по-силен от злите духове. Той ще прогони блатния дух и внучката ти ще оздравее.
Индианецът утвърдително кимна.
Негърът с бялата престилка обиколи болните, погледна детето на стария индианец и посочи вратата на къщата.
Индианецът влезе в голяма стая, постлана с каменни плочи. Сред стаята беше поставена тясна дълга маса, покрита с бяла покривка. Отвори се втора врата с матови стъкла и в стаята влезе доктор Салватор в бяла престилка — висок, широкоплещест, мургав. Освен черните му вежди и ресници на главата на Салватор нямаше нито един косъм. По всяка вероятност той я бръснеше постоянно, тъй като кожата на главата му беше загоряла от слънцето също така силно, както и на лицето му. Доста големият гърбав нос, малко издадената напред остра брадичка и плътно стиснатите му устни придаваха на лицето му жестоко и дори хищно изражение. Кафявите му очи гледаха студено. Под този поглед индианецът се почувствува смутен. Старецът се поклони ниско и поднесе към доктора детето. С бързо, уверено и в същото време предпазливо движение Салватор пое болното момиченце от ръцете на индианеца, разгъна дрипите, с които беше увито, и ги захвърли в ъгъла на стаята, като улучи точно поставеното там сандъче. Индианецът закрета към сандъчето, за да си вземе дрипите, но Салватор строго го спря:
— Остави, не пипай!
След това сложи момиченцето на масата и се наведе над него. Беше застанал с профил към индианеца. И изведнаж на стареца се стори, че това не е доктор, а кондор, надвесен над малка птичка. Салватор почна да опипва с пръсти отока по шията на детето. Пръстите му също поразиха индианеца. Това бяха дълги, необикновено гъвкави пръсти. Те можеха сякаш да се превиват в ставите не само надолу, но и встрани, и дори нагоре. Далеч не страхливият индианец се мъчеше да не се поддаде на страха, който му вдъхваше този тайнствен човек.
— Прекрасно! Великолепно! — мълвеше Салватор, като че ли се любуваше на отока, опипвайки го с пръсти.
Когато завърши прегледа, Салватор обърна лице към индианеца и каза:
— Сега е новолуние. Ела след един месец, в следващото новолуние, и ще получиш момиченцето си оздравяло.
Той отнесе момиченцето зад стъклената врата, където се намираха банята, операционната и болничните стаи.
А негърът вече въвеждаше в приемната нова пациентка — старицата с болния крак.
Индианецът се поклони ниско пред стъклената врата, която се затвори след Салватор, и излезе.
Точно след двадесет и осем дни същата стъклена врата се отвори. На прага стоеше момиченцето в нова рокличка, здраво и румено. То плахо погледна дядо си. Индианецът се спусна към него, грабна го на ръце, разцелува го и огледа шията му. От отока не беше останало и следа. Само малък, едва забележим червеникав белег напомняше за операцията.
Момиченцето отблъскваше дядо си с ръце и дори извика, когато той го целуна и убоде с отдавна небръснатата си брада. Трябваше да го остави на пода. След момиченцето влезе Салватор. Сега докторът дори се усмихна, поразроши косите на момиченцето и каза:
— Е, прибери си момиченцето. Донесе го точно навреме. Още няколко часа — и дори и аз нямаше да бъда в състояние да му върна живота.
Лицето на стария индианец се сбръчка, устните му се разтрепераха, от очите му рукнаха сълзи. Той отново вдигна на ръце момиченцето, притисна го към гърдите си, падна на колене пред Салватор и с пресекващ от сълзи глас рече:
— Вие спасихте живота на внучката ми. Какво друго може да ви предложи за награда един беден индианец освен живота си?
— За какво ми е твоят живот? — учуди се Салватор.
— Аз съм стар, но съм още силен — продължи индианецът, без да става от пода. — Ще занеса внучката си на майка й — моята дъщеря — и ще се върна при вас. Искам да ви подаря целия остатък от живота си за доброто, което ми направихте. Ще ви служа вярно като куче. Моля ви, не ми отказвайте тази милост!
Салватор се замисли.
Той приемаше трудно и много предпазливо нови прислужници, въпреки че работата за тях би се намерила. И дори немалко работа — Джим не се справяше с градината. Този индианец изглеждаше подходящ човек, макар че докторът би предпочел негър.
— Ти ми подаряваш живота си и молиш да приема подаръка ти. Добре. Нека бъде така, както ти искаш. Кога можеш да дойдеш?
— Няма да се е изпълнила още първата четвърт от луната, когато аз ще бъда вече тук — каза индианецът и целуна края на Салваторовата престилка.
— Как се казваш?
— Аз ли?… Кристо — Христофор.