Днес той беше се отдалечил доста на север. Сега това топло течение ще го заведе до тунела. Само дано не задреме и да не го отмине, както му се беше случило веднъж. Ихтиандър ту слага ръце на главата си, ту ги протяга встрани, разтваря бавно и отново свива краката си — прави гимнастика. Течението го носи на юг. Топлата вода и бавните движения на ръцете и краката му действуват успокоително.
Ихтиандър гледа нагоре — пред него свод, целият осеян с дребни като прашинки звезди. Това са ноктилуките, които са запалили своите фенерчета и се издигат на повърхността на океана. Тук-таме в мрака се мяркат синкави и възрозови светещи мъглявини — плътни струпвания на най-дребни светещи животинки. Бавно плуват кълба, излъчващи мека зеленикава светлина. Съвсем близо до Ихтиандър свети медуза — тя прилича на лампа, покрита с оригинален абажур от дантели и дълги ресни. При всяко движение на медузата ресните й леко се полюшват като от слаб ветрец. По плитчините вече са светнали морските звезди. В дълбочините бързо сноват огньовете на едрите нощни хищници. Те се гонят, въртят се, загасват и отново пламват.
Пак плитчина. Чудноватите стъбла и клончета на коралите са осветени отвътре със светлосин, розов, зелен и бял пламък. Някои корали горят с бледа, блещукаща светлина, а други — като нажежен до бяло метал.
От сушата нощем се виждат по небето само малки, далечни звезди, понякога — и луна. А тук има хиляди звезди, хиляди луни, хиляди разноцветни слънца, пламтящи с мека, нежна светлина. Нощта в океана е много по-красива от нощта на сушата.
И за да ги сравни, Ихтиандър се издига над водата.
Въздухът се е затоплил. Над главата му е тъмносиният свод на небето, осеян със звезди. Над хоризонта виси сребристият диск на луната. От нея по целия океан се е проточила сребърна пътечка. Откъм пристанището долита ниският, плътен и продължителен глас на параходна сирена. Гигантът „Харъкс“ се готви за обратен път. Но колко е късно! Скоро ще се съмне. Ихтиандър е отсъствувал почти цяло денонощие.
Баща му навярно ще се сърди.
Ихтиандър се насочва към тунела,пъха ръка между пръчките, отваря желязната решетка и плува в тунела всред пълен мрак. На връщане той трябва да плува долу — в студеното течение, което върви от морето към градинските басейни.
Лек тласък по рамото го събужда. Той е в басейна. Издига се бързо към повърхността. Започва да диша с белите си дробове, поемайки въздуха, напоен с познатия му мирис на цветя.
След няколко минути Ихтиандър вече спи дълбоко в леглото си, както му заповядваше неговият баща.
ДЕВОЙКАТА И МУРГАВИЯТ
Веднъж Ихтиандър плуваше в океана след силна буря. Когато излезе на повърхността, той забеляза върху вълните недалеч от себе си някакъв предмет, приличен на къс бяло корабно платно, което бурята е откъснала от някоя рибарска шхуна. Когато доплува по-близо, той с изненада видя, че това е човек — жена, млада девойка. Тя бе завързана за една дъска. Нима тази красива девойка е мъртва? Ихтиандър бе така развълнуван от находката си, че за първи път изпита враждебно чувство към океана.
Може би девойката е само в безсъзнание? Той оправи безпомощно клюмналата й глава, хвана се за дъската и заплува към брега.
Ихтиандър плуваше бързо, напрягайки всичките си сили, и само от време на време се спираше за малко, за да оправи главата на девойката, която се смъкваше от дъската. Той й шепнеше като на риба, озовала се в беда:
— Потърпи малко!
Искаше девойката да отвори очи, но се и страхуваше от това. Искаше да я види жива, но се боеше, че тя ще се изплаши от него. Дали да свали очилата и плавниците си? Но това ще му отнеме време, пък и без плавници ще плува по-трудно. И той отново напрягаше сили, като тласкаше дъската с девойката към брега.
Ето и ивицата, където се разбиват вълните. Тук трябва да бъде предпазлив. Вълните сами го понасят към брега. От време на време Ихтиандър спуска крак и опипва дъното. Най-после той стъпва на плиткото, изнася девойката на брега, отвързва я от дъската, пренася я в сянката на една дюна, обраснала с храсти, и почва да я свестява — да й прави изкуствено дишане.
Стори му се, че клепачите й трепнаха, миглите й се помръднаха. Ихтиандър сложи ухо на гърдите на девойката и чу слабите удари на сърцето и. Тя е жива… Искаше му се да крещи от радост.